— Не, сър — каза шофьорът. — Това е новото приспособление, монтирано във всички коли от посолствата. Този звук означава, че ме проверяват и трябва да се обадя.
— Завий обратно и се върни на бензиностанцията, покрай която минахме преди няколко километра — каза бавно Романов.
Романов нетърпеливо потупваше по таблото на колата в очакване на хоризонта да се появи бензиностанцията. Слънцето залязваше бързо и той се страхуваше, че след час вече ще бъде тъмно. Бяха отминали Дижон още преди около двадесет километра и нито той, нито Валчек бяха видели жълт ситроен в която и да е посока.
— Зареди, докато се обадя в Женева — каза Романов веднага щом видя бензиностанцията. Изтича до телефонната кабина, а Валчек продължи да наблюдава зорко минаващите коли.
— Отговарям на сигнала ви — каза Романов, когато го свързаха с така наречения втори секретар.
— Ментор пак се обади — каза вторият секретар. — На колко километра сте от Дижон?
Членът вървеше внимателно из една осветена стая, докато не попадна на една свободна маса, подпряна до колона в ъгъла. Седна на малката кожена табуретка. Започна да се оглежда. Нетърпеливо, както винаги, когато очакваше да му донесат обичайното малцово уиски с лед. Оставиха питието на масата и той отпи, като междувременно се опитваше да открие дали има някое ново лице в тъмната стая. Не беше много лесно, тъй като не си беше сложил очилата. Накрая очите му привикнаха към слабата светлина на дългата червена флуоресцентна лампа над бара.
Видя само добре познатите лица, които го гледаха с надежда; но той се нуждаеше от нещо ново.
Собственикът забеляза, че редовният посетител е останал сам, и седна срещу него на другата малка табуретка. Членът не можеше да си наложи да погледне мъжа в очите.
— Има един, който много иска да се запознае с вас — прошепна собственикът.
— Кой точно? — попита той, като вдигна поглед и отново огледа хората на бара.
— Онзи, дето се е навел над грамофона автомат в ъгъла. Високият, елегантен мъж. Освен това е млад — добави съдържателят.
Посетителят погледна към грамофона. Непознатият се усмихна приветливо и той нервно му върна усмивката.
— Прав ли съм? — попита съдържателят.
— Безопасен ли е? — попита само той.
— Няма проблеми. Момче от най-висока класа, току-що завършило елитно училище. Просто иска сам да си изкара малко пари.
— Чудесно — каза членът и отпи от уискито.
Съдържателят отиде до грамофона. Членът го видя да приказва с младия мъж. Момчето глътна питието си, поколеба се за миг и после се промъкна между хората и седна на празната табуретка.
— Казвам се Пиърс — каза младият мъж.
— А аз Джереми — каза членът.
— Нежно име — каза Пиърс. — Винаги съм харесвал името Джереми.
— Ще пиете ли нещо?
— Едно сухо мартини, моля — каза Пиърс.
Членът поръча едно сухо мартини и още едно малцово уиски. Сервитьорът бързо се отдалечи.
— Не съм те виждал преди.
— Не, за втори път ми е — каза Пиърс. — Преди работех в Сохо, но напоследък стана доста опасно — никога не знаеш с какъв можеш да се забъркаш.
Питиетата пристигнаха и членът отпи една глътка.
— Искаш ли да танцуваме? — попита Пиърс.
— Спешно е — каза гласът. — Включен ли е касетофонът?
— Слушам.
— Антарктик е в Дижон и е открил какво има вътре в иконата.
— Каза ли им нещо?
— Не, само каза на Пембъртън, че притежава собственост, която е толкова ценна, че каквато и сума да се предложи, не би била достатъчна за откупуването й.
— Наистина — каза гласът.
— Британците смятат, че ключовата дума е „собственост“.
— Грешат — казаха от другия край. — Думата е „придобивка“.
— Откъде си толкова сигурен?
— Защото руският посланик във Вашингтон е поискал среща с държавния секретар на 20 юни и ще носи със себе си ордер за седемстотин и двадесет милиона долара в злато.
— И къде ни води всичко това?
— Към Дижон, за да сме сигурни, че ще пипнем иконата преди британците или руснаците. Руснаците, без съмнение, са сигурни, че скоро ще я притежават, затова мога да се обзаложа, че вече са на път за Дижон.
— Не забравяй на чия страна си.