— Да, сър. Но какво ще правим с Антарктик, ако успеем да вземем иконата?
— Трябва ни само иконата. Щом я вземем, Антарктик става излишен.
Адам погледна часовника си: беше малко след седем. Време беше да тръгва, защото беше решил да не изпълнява съвсем точно указанията на Лорънс. Възнамеряваше той да ги чака, а не както беше планирал Лорънс. Заключи спалнята и се върна на рецепцията, където плати за стаята и за телефонните разговори.
— Благодаря — каза той на администраторката и се обърна да излиза.
— Дъдли.
Адам замръзна на мястото си.
— Дъдли — пак извика силно някой. — Едва те познах. Промени ли намеренията си?
Някой го потупа по рамото. „Добре поне, че не е лявото рамо“ — помисли си той, докато гледаше отвисоко към Джим Хардкасъл.
— Не — каза Адам. Искаше му се да може да лъже като бащата на Робин. — Мисля, че ме забелязаха в града, и затова трябваше да сменя дрехите си и да не се набивам на очи за няколко часа.
— Тогава защо не дойдеш на банкета? — каза Джим. — Никой няма да те види там.
— Бих дошъл с удоволствие — каза Адам, — но не мога да си позволя да губя повече време.
— С нещо да помогна? — заговорнически попита Джим.
— Не, трябва да стигна до… След по-малко от час имам среща извън града.
— Бих те закарал дотам — каза Джим. — Знаеш, че ще направя всичко за армията, но довечера съм затруднен.
— Не си го слагай на сърцето, Джим. Ще се оправя.
— Аз мога да го закарам, татко — каза Линда, която се беше приближила и беше чула всичко.
И двамата се обърнаха към Линда. Тя носеше плътно прилепнала черна рокля от креп, която започваше от доста ниско и свършваше доста високо. Току-що измитата й коса падаше по раменете й. Гледаше баща си с надежда.
— Току-що взе книжка, детето ми. Не се излагай.
— Винаги се отнасяш с мен като с дете, когато има нещо важно — отговори му тя нацупено.
Джим се поколеба.
— Колко километра има до мястото на срещата?
— Около пет-шест — каза Адам. — Ще се оправя. Лесно мога да взема такси.
— Момичето е право — каза Джим, извади ключовете на колата от джоба си, обърна се към нея и добави: — Ще те убия, ако кажеш някога за това на майка си. — После стисна ръката на Адам и я разтърси силно.
— Ще се оправя и…
— Не искам и да чуя, момче. Не забравяй, че сме на една и съща страна. Желая ти успех.
— Благодаря, сър — каза Адам неохотно.
Джим се усмихна щастливо.
— По-добре е да тръгваш, момичето ми, докато не се е появила майка ти.
Линда сияеше от щастие, докато водеше Адам за ръка паркинга.
— В коя посока? — попита тя веднага щом седнаха в колата.
— По пътя за Оксер — каза Адам, загледан в листчето, на което си беше записал маршрута така, както Лорънс му го бе продиктувал по телефона.
Линда потегли бавно, сякаш не беше сигурна в колата, но щом стигнаха до предградията, Адам й предложи да кара малко по-бързо.
— Нервно ми е — каза тя и сложи ръката си върху коляното му.
— И аз го забелязах — каза Адам и бързо кръстоса краката си. — Внимавай на завоя — добави той, когато забеляза пътния знак.
Линда зави наляво от главното шосе и продължи по един тесен път. Адам се оглеждаше непрекъснато за сградата, която му беше описал Лорънс. Видя я чак след около два километра.
— Отбий встрани — каза Адам — и изгаси светлините.
— Най-после — каза Линда с надежда, когато колата спря.
— Много ти благодаря — каза Адам, чиято ръка вече бе на дръжката на вратата.
— За какво рискувах живота си? — попита Линда.
— Не искам да закъснееш за банкета.
— Банкетът сигурно ще бъде толкова интересен, колкото и танците в клуба „Барнсли“ при младите консерватори.
— Майка ти ще се безпокои.
— Дъдли, толкова си сдържан.
— При нормални обстоятелства не бих се държал така, но ако останеш по-дълго, животът ти ще е в опасност — каза бавно Адам.
Линда пребледня.
— Ти се шегуваш!
— Де да можех — каза Адам. — Сега, когато сляза от колата, ще завиеш обратно и ще се върнеш в хотела. Не споменавай за този разговор никога и никому, особено на майка си.
— Обещавам — каза Линда, този път наистина доста нервно.
— Ти си прекрасно момиче — каза Адам, взе я в прегръдките си и я целуна дълго и нежно, което сигурно не й се беше случвало досега.