Адам слезе от колата и я наблюдава, докато зави и се отправи към Дижон.
Погледна часовника си. Оставаше още час и половина до срещата, а тогава вече щеше да е тъмно като в рог. Той изтича до запуснатото летище и започна да изучава внимателно порутените сгради покрай пътя. Всичко беше точно както Лорънс го бе описал. Приличаше на призрачен град и Адам бе сигурен, че там още няма никого, тъй като едва ли са имали време да изпълнят плана на Лорънс.
Огледа пистата и забеляза идеалното място, където можеше да се скрие и да изчака. Беше намислил два плана и още не знаеше кой ще му послужи.
Алан Банкс, капитан от авиацията, беше доволен, че нощта е лунна. Беше приземявал малкия самолет „Бийвър“ и при много по-лоши условия, когато пистата беше осветена колкото крайморския булевард на Блекпул.
Банкс огледа още веднъж терена и внимателно проучи двете писти. Летището беше неизползваемо от толкова време, че в никакъв наръчник не можеше да се намери подробният му план.
Капитан Банкс нарушаваше всички писани правила: той пилотираше самолет без маркировка и осведоми французите, че ще кацнат в Париж. Нямаше да му е лесно да обясни как така е кацнал около стотина километра по-далеч.
— По-лесно ще се приземя на пистата север-юг — каза Банкс на капитана от Военновъздушните сили, който седеше присвит отзад заедно с петимата си помощници. — Колко искате да се доближа до хангара? — Той посочи през прозореца.
— Стой на безопасно разстояние — поне на неколкостотин метра — дойде отговорът. — Не знам какво ни очаква.
Шестимата мъже от Военновъздушните сили продължиха да гледат напрегнато през страничните прозорци. Бяха ги инструктирали да вземат един англичанин на име Скот, който ще ги чака, и бързо да се измъкват.
Изглеждаше доста лесно, но едва ли щеше да е така. Иначе нямаше да ги извикат.
Пилотът зави на юг и наклони носа на самолета. Усмихна се при вида на изоставения „Спитфайър“, зарязан на ъгъла на пистата. Баща му беше летял на такива самолети през Втората световна война. Но този очевидно не бе успял да се добере до дома. Той се спусна внимателно и малкият самолет се приземи с няколко подскока. Не че пилотът беше неопитен, просто пистата беше доста изровена.
Капитан Банкс спря самолета на около двеста метра от хангара и го извъртя, така че да могат незабавно да излетят, ако се наложи. Натисна копчето и спря перката, а после изгаси светлините. Бръмченето намаля и сега приличаше повече на зловещ шепот. Бяха пристигнали четиридесет и три минути по-рано.
Адам се беше скрил в пилотската кабина на изоставения „Спитфайър“ и наблюдаваше подозрително новодошлите, които бяха на около четиристотин метра от него. Нямаше намерение да пробягва откритото разстояние до тях, тъй като луната все още светеше доста силно. Очите му не се отделяха от малкия самолет, на който нямаше отличителни знаци, и той търсеше нещо да му подскаже кои са новодошлите. Прецени, че след петнадесетина минути облаците пак ще закрият луната. След няколко минути Адам видя как шестима мъже слязоха от самолета и залегнаха на пистата. Всичките бяха облечени в бойни униформи на Британските военновъздушни сили, но това не беше достатъчно убедително за Адам, който още си спомняше Романов, облечен в шофьорска униформа. Шестимата войници не помръдваха. Адам също остана неподвижен, тъй като не беше сигурен на чия страна са те.
Шестимата залегнали мъже също мразеха луната и дори повече от нея — откритото пространство. Капитанът погледна часовника си — бяха изминали тридесет и шест минути. Той вдигна ръка и те запълзяха към хангара — Пембъртън им беше казал, че Скот ще чака там. Пълзенето продължи двадесетина минути и те бяха почти убедени, че Пембъртън неоснователно ги е предупредил за възможността врагът да ги чака скрит.
Най-после облаците забулиха луната и цялото летище потъна в мрак. Капитанът бързо погледна часовника си. До срещата оставаха пет минути. Той първи стигна до вратата на хангара и я натисна с длан да я отвори. Вмъкна се през отвора. Куршумът го улучи в челото, преди да успее да вдигне пушката си.
— Напред, момчета — извика заместникът и останалите четирима бързо скочиха и започнаха да стрелят, като същевременно тичешком търсеха прикритието на сградата.
Веднага щом чу типичния шотландски акцент, Адам изскочи от кабината, хукна през пистата към малкия самолет, чиито витла вече се завъртяха и скочи на крилото от страната на изненадания пилот.