Всичко изглеждаше абсолютно спокойно, но въпреки това той остана нащрек. Сега реката беше много по-широка, отколкото когато го взеха на лодката.
Лодкарят почти не го изпускаше от очи. Той не се отделяше от кормилото. Омасленото му лице не се различаваше много от стария му дочен комбинезон, който той, изглежда, никога не събличаше. От време на време той пускаше кормилото, но само колкото да извади от устата си загасналата лула, да се изкашля и изплюе, а после пак да я лапне.
Мъжът се усмихна, дръпна двете си ръце от кормилото и ги сложи до главата си — искаше да каже на Адам, че трябва да спи. Но Адам поклати глава и погледна часовника си. Беше минало полунощ, а той искаше да слезе от лодката дълго преди да се зазори.
Той се изправи, протегна се и се залюля леко. Въпреки че рамото му заздравяваше, болките не преставаха. Адам направи няколко крачки и застана до кормилото.
— La Saine?15 — попита той, като посочи водата.
Лодкарят поклати отрицателно глава и измърмори:
— Canal de Bourgogne.16
Адам посочи напред.
— Quelle ville?17
Лодкарят махна лулата си.
— Ville? Се n’est une ville, c’est Sombernon18 — каза той и пак стисна лулата между зъбите си.
Адам се върна на мястото си на носа. Опита се да се намести по-удобно и да си почине — сви се до борда, отпусна глава на някакво старо въже и си позволи да затвори очи.
— Ти познаваш Скот по-добре от всеки от нас — каза сър Морис, — но нямаш представа къде може да е в този момент и какво ще предприеме после, нали?
— Не, сър — призна Лорънс. — Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че има уговорен час за медицински преглед в понеделник следобед, но не мисля, че ще се яви.
Сър Морис не обърна внимание на коментара.
— Но някой е успял да се добере до Скот, въпреки че не сме събирали отдела — продължи той. — Иконата сигурно крие някаква тайна, която ние още не сме оценили.
— Ако Скот е все още жив — каза Лорънс, — вече нищо не може да го убеди, че ние нямаме вина.
— Щом не сме ние, кой може да е? — попита сър Морис. — Защото някой се опитва така отчаяно да открие предстоящите ни действия, че през последните двадесет и четири часа трябва да се е изложил на дяволски голям риск. Освен, разбира се, ако не си ти — каза сър Морис.
Доживотният председател стана от бюрото си и се обърна да погледне от прозореца парада на конния гвардейски полк.
— Дори и да бях аз — каза Лорънс, като съсредоточи погледа си върху портрета на кралицата, поставен в ъгъла на бюрото, — това не обяснява по какъв начин американците също са се озовали там.
— О, много просто — каза сър Морис. — Буш ги осведомява директно. Не съм се съмнявал в това от момента, в който дойде при нас. Не разбирам само докъде биха стигнали, без да ни държат в течение.
— Значи вие сте казали на Буш — каза Лорънс.
— Не — каза сър Морис. — Нелепо е да свършиш на това бюро, рискувайки собствената си кожа. Казах на министър-председателя, а винаги може да се разчита, че политиците ще предадат информацията ти, ако имат личен интерес. Честно казано, знаех, че министър-председателят ще каже на президента. Иначе не бих му казал. По-важното в случая е дали Скот е още жив. Ти как смяташ?
— Мисля, че е — каза Лорънс. — Имам всички основания да вярвам, че мъжът, който е прекосил пистата към чакащия самолет, е бил Скот. Френската полиция, която по някаква случайност се оказа по-благосклонна от швейцарската, ни информира, че самолетът ни се е разбил на двадесет километра северно от Дижон, но там не са открити нито пилотът, нито Скот.
— Ако французите са ни информирали точно за случилото се на летището, значи Романов е успял да избяга и навярно вече няколко часа преследва Скот.
— Възможно е — каза Лорънс.
— Мислиш ли, че е възможно вече да са хванали Скот и иконата да е у тях?
— Да, сър. Боя се, че е напълно вероятно — каза Лорънс. — Но нямам претенции да съм абсолютно прав. Системите на Би Би Си в Кавершам парк уловиха извънредни предавания до всички турски посолства тази нощ.