— Това не значи нищо — каза сър Морис и свали очилата си.
— Съгласен съм, сър. Но НАТО съобщи, че стратегически руски сили са поставени в готовност и няколко руски посланици в европейски държави са поискали аудиенция при външните министри, включително и с нашия.
— Това е по-обезпокоително — каза сър Морис. — Те постъпват така, когато са сигурни, че ще ги подкрепим.
— Съгласен съм, сър. Най-много ги издава фактът, че Отделът за спешни действия към Първо главно отделение на КГБ е резервирал голяма част от рекламните страници на повечето европейски, а предполагам и американски вестници.
— Може би ще ми кажеш, че са наели самия Д. Уолтър Томпсън да им напише статията — изръмжа сър Морис.
— Няма да е необходимо — каза Лорънс. — Подозирам, че материалът им ще бъде подходящ за първа страница на който и да е вестник.
Адам не би се събудил толкова скоро, ако не беше непрекъснатата пулсираща болка в рамото му. Лодката беше направила неочакван завой на деветдесет градуса и се отправяше на изток. Адам стреснато погледна лодкаря и съобрази, че тази част на реката е доста по-широка и той лесно може да прекара лодката близо до брега, така че Адам да скочи. Но лодкарят само вдигна рамене, сякаш че нищо не разбира, и лодката продължи да се движи безцелно напред.
Адам погледна надолу. Въпреки тъмнината успя доста добре да види коритото на реката. Хвърли един камък и прецени, че стига бързо до дъното. Струваше му се, че само да се протегне и ще го стигне. Погледна безпомощно нагоре към лодкаря, който продължаваше да се взира над главата му в далечината.
— По дяволите! — каза Адам, извади иконата от джоба на блейзъра и я вдигна високо над главата си. Застана на ръба на лодката като треньор по футбол, който иска разрешение от рефера да извърши смяна на играч. Разрешението бе дадено, Адам скочи във водата и стъпи на дъното на канала. Водата му стигаше само до кръста, но пък беше ледена и дъхът му секна.
Адам стоеше във водата, вдигнал иконата високо над главата си. Изчака лодката да го отмине, прегази до брега, изкачи се с мъка на пътеката и се опита да се ориентира. Скоро успя отново да различи Голямата мечка и тръгна на запад. Тича с усилие цял час, докато видя в далечината нещо приличащо на светлина — прецени, че е на около километър.
Първите лъчи на утринното слънце го завариха да шляпа с подгизнали и премръзнали крака през полето. Той се движеше неизменно напред, независимо дали му се изпречваше жив плет или дере — като римски центурион, който трябва да върви по права линия до определеното място.
Вече виждаше очертанията на къща, но като я наближи се увери, че всъщност е селска вила. Припомни си израза „фермерско стопанство“ от урока по география. Малка пътека, застлана с обли камъни, водеше към полуотворена врата, която сякаш не се заключваше. Адам тропна леко с чукалото и застана на осветеното място пред вратата, тъй че да го видят веднага като отворят.
На вратата се показа около тридесетгодишна жена в скромна черна рокля и снежнобяла престилка. Беше пълничка и с розови бузи, което недвусмислено загатваше за професията на съпруга й.
Тя не можа да скрие изненадата си като видя Адам да стои пред вратата — очевидно очакваше да е пощаджията, но раздавачите не носят елегантен морскосин блейзър и мокри сиви панталони.
Адам се усмихна.
— Anglais19 — каза той и добави: — Паднах в канала.
Жената избухна в смях и му посочи да я последва в кухнята. Той влезе и видя един мъж, който очевидно тъкмо се бе облякъл, за да отиде да издои кравите. Фермерът вдигна очи и също се разсмя като видя Адам — смехът беше приятелски топъл, в него нямаше нищо обидно.
Жената забеляза, че от панталоните му на чистия под се стичат капки, и бързо дръпна една кърпа от поставката над камината.
— Enlevez-moi ca20 — каза тя и посочи панталоните му.
Адам се обърна към стопанина, но той също кимна в знак на съгласие и му показа с жестове какво да направи, като сочеше към собствените си панталони.
— Enlevez les, Enlevez les — повтори жената и му подаде хавлиената кърпа.
Адам си събу обувките и чорапите, но жената продължаваше да сочи панталоните му и той смъкна и тях. Тя не помръдна и той накрая смъкна ризата и бельото си и завърза хавлията през кръста си. Тя се вгледа в голямата превръзка на рамото му, но после бързо взе всичко, освен блейзъра и занесе дрехите в мивката. През това време Адам се сушеше край огъня.