Той придърпа и завърза кърпата на кръста си, защото стопанинът го покани на масата и наля по една голяма чаша мляко за двамата. Адам седна до фермера и закачи новия си модерен блейзър на облегалката на стола, близо до огъня. От тигана се понесе приятна миризма — жената пържеше вече дебело парче бекон, което отряза от бута, висящ в опушената ниша на комина. Фермерът вдигна високо чашата мляко.
— Уинстън Чърчил — каза той.
Адам отпи голяма глътка и също вдигна тържествено своята чаша като за тост.
— Шарл дьо Гол — каза той и допи топлото мляко, сякаш пресушаваше първата си бира в местната кръчма.
Собственикът пак взе каната и отново напълни чашите.
— Merci21 — каза Адам на жената, която сложи пред него пълна чиния с бекон и яйца.
Тя кимна и му подаде нож и вилица, а после каза:
— Mangez.22
— Merci, merci — заповтаря Адам.
Тя му отряза дебела кръгла филия от хляба на масата. Адам лакомо се нахвърли върху храната — това всъщност беше първото му ядене след поръчката в хотела на сметката на Робин.
Неочаквано фермерът стана от мястото си и му подаде ръка. Адам също стана и се ръкува с благодарност, но това движение му напомни колко е възпалено рамото му.
— Je dois travailler a la laiterie23 — обясни мъжът.
Адам кимна и се изправи, но фермерът му махна да седне и излезе.
Адам изяде всичко до троха — оставаше само да оближе чинията — и я занесе на жената, която тъкмо махаше един съд от печката и му наля голяма чаша димящо кафе. Той пак седна и започна да пие на малки глътки.
Адам потупа почти автоматично джоба на блейзъра, за да се увери, че иконата си е на мястото. Извади я и започна да разглежда „Свети Георги и змея“. После я обърна, поколеба се за миг и натисна силно сребърната корона. Иконата се разцепи на две части като книга и отвътре се видяха две малки панти.
Той погледна към жената на фермера, която в момента изстискваше чорапите му, и видя, че дрехите му вече висят до огъня. Жената измъкна дъската за гладене от една малка ниша до огнището и започна да я разпъва, без да проявява интерес към действията на Адам.
Той погледна още веднъж разтворената икона, която лежеше на масата пред него. По ирония на съдбата жената, която в момента гладеше панталоните му, можеше да разбере всяка дума от листа, но в същото време едва ли можеше да му обясни важността на написаното. Цялата вътрешна част на иконата беше покрита с пергамент, залепен върху дървото, така че отстрани оставаше само по един сантиметър. Адам я завъртя, за да я проучи по-добре. Подписите с черно мастило и печатите отдолу несъмнено говореха за официален документ. Всеки нов прочит му разкриваше по още нещо. Отначало Адам бе много изненадан като откри, че документът е написан на френски, но — като стигна до датата в дъното — 20 юни 1867 — си спомни от лекциите по военна история в Сандхърст, че дълго след епохата на Наполеон в международните споразумения е продължавал да се използва френският език.
Започна пак да препрочита бавно документа, френският му не беше достатъчно добър, за да преведе повече от няколко думи в написания на ръка текст. Под Etas Unis стоеше подписът на Уилям Сюърд, надраскан напряко на печата с двуглавия орел. До него стоеше подписът на Едуард Стукъл — той се намираше под печат с корона, която беше същата като вградения орнамент отзад на иконата. Адам провери повторно. Вероятно беше някакво споразумение между руснаци и американци през 1867.
Той продължи да търси и други думи, които биха му помогнали да си обясни важността на документа. Още веднъж разчете: „Sept millions deux cent mille dollars d’or (7,2 million)“24 и по-нататък: „Sept cent douze millions huit cent mille dollars d’or (7,8 million) le 20 juin 1966“25.
Вгледа се в календара, закачен с пирон на стената. Беше петък, 17 юни 1966. Ако можеше да се вярва на датите в споразумението, то само след три дни документът вече нямаше да е валиден. „Нищо чудно, че двете най-големи сили на земята се опитват така отчаяно да се доберат до него“ — помисли Адам.
Прочете документа ред по ред с желание да открие други следи, обмисляше бавно и задълбочено всяка дума. Погледът му се спря на една дума, която беше еднаква и в двата езика.
Думата, която не каза на Лорънс. Адам се чудеше как ли иконата е попаднала в ръцете на Гьоринг. Вероятно я беше завещал на баща му, без да подозира нищо — защото ако беше разбрал колко ценно е скритото в нея, би могъл да се споразумее за собствената си свобода с която и да е от двете страни.