— Voila, voila26 — каза жената на фермера и постави пред него топли чорапи, бельо и панталони.
Колко ли време бе стоял, погълнат от съдбоносното си откритие? Тя погледна към пергамента и се усмихна. Адам бързо затвори иконата и после внимателно разгледа шедьовъра. Дървото беше така майсторски разрязано, че изобщо не можеше да се види къде прилепват двете части. Спомни си за писмото, което баща му беше оставил заедно със завещанието си, и особено последната част: „Ако го отвориш и откриеш, че целят да те замесят в някакви безчестни дела, то отърви се незабавно от него“.
Изобщо не се двоумеше как би постъпил баща му при подобни обстоятелства. Жената на фермера стоеше с ръце на хълбоците и го гледаше озадачено.
Адам бързо прибра иконата в джоба на блейзъра и нахлузи панталоните си.
Не можа да измисли подходящ начин, за да изрази благодарността си към жената на фермера — за нейното гостоприемство и за това, че не беше досадно любопитна.
Просто отиде до нея, хвана я нежно през раменете и я целуна по бузата. Тя се изчерви и му подаде малко найлоново пликче. Вътре имаше три ябълки, хляб и голямо парче сирене. Вдигна престилката си и махна с крайчеца й една троха от устната му, а после го съпроводи до вратата.
Адам й благодари и излезе, за да се озове отново в своя тъй различен свят.
Трета част
Белият дом, Вашингтон
Седемнадесета глава
Белият дом, Вашингтон, 17 юни 1966
— Не искам да бъда първият в историята на Съединените щати прокълнат президент, който няма да основе нов щат, а ще върне такъв.
— Оценявам това, господин президент, но… — каза държавният секретар.
— Можем ли законно да отстояваме правата си, Дийн?
— Не, господин президент. Ейбрахам Брунвелд, който е безспорен специалист по документите от този период, потвърждава, че условията по договора за наемане в продължение на деветдесет и девет години са задължителни и за двете страни. Договорът е подписан за Русия от Едуард Стукъл, а от името на САЩ е подписал тогавашният държавен секретар Уилям Сюърд.
— Може ли това споразумение да е валидно и днес? — попита президентът, като се обърна към главния си юридически съветник Никола Каценбах.
— Валидно е, разбира се — каза министърът на правосъдието. — Но само ако представят техния екземпляр от оригинала. Ако успеят, международният съд в Хага няма да има друг избор, освен да подкрепи исканията на руснаците. В противен случай всички споразумения, поднасяни от нас, ще загубят благонадеждността си.
— Искате от мен да легна в краката на руснаците и да си въртя опашката като награден лабрадор, докато те си вършат мръсотиите? — възкликна президентът.
— Разбирам чувствата ви, господин президент — каза министърът на правосъдието, — но в кръга на моите отговорности е да ви осведомя за законовата страна проблема.
— По дяволите, има ли в историята подобен глупав прецедент, извършен от държавен глава?
— Британците — намеси се Дийн Ръск — ще се озоват пред подобен проблем с китайците през 1999 заради новите земи в Хонконг. Те вече са приели реалността на ситуацията и са дали на китайското правителство ясно да се разбере, че желаят да се споразумеят.
— Това е просто един пример — каза президентът, — а ние всички знаем много добре за „честните игри“ на тяхната дипломация.
— Също през 1898 — продължи Ръск — руснаците са сключили деветдесет и девет годишен договор за наемане на Порт Артур в Северен Китай. Това пристанище е жизненоважно за тях, защото, за разлика от Владивосток, то не се заледява през цялата година.
— Нямах представа, че руснаците притежават пристанище в Китай.
— Наистина вече нямат, господин президент. Върнаха го на Мао през 1955 година като акт на добра воля между колеги комунисти.
— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че руснаците няма да ни върнат нашето парче земя в знак на добра воля — каза президентът. — Имам ли някакъв избор?
— Не е възможно да се предприеме някаква военна акция, за да спрем руснаците от предявяване на искания за онова, което законно е тяхно, сър — отговори държавният секретар.