— Излиза, че един Джонсън купува земята от руснаците през 1867, а другият трябва да я продаде обратно през 1966. Но защо изобщо са се съгласили Сюърд и президентът на такава дяволска операция?
— По онова време — каза министърът на правосъдието, като свали очилата си, — продажната цена на въпросното парче земя е била седем милиона и двеста хиляди долара, а и за инфлацията тогава на практика никой не е чувал. В действителност инфлацията през годините е направила исканата цена доста ниска. И руснаците вече са заложили за доказателство цялата сума в една нюйоркска банка.
— Значи изобщо не можем да се надяваме, че ще закъснеят с плащането на исканата сума.
— Изглежда, че не, сър.
— Но защо, по дяволите, цар Александър е искал да даде под наем това проклето парче земя! Именно това ме озадачава.
— По онова време е имал неприятности с някои от министрите заради това, че е продал земи в Източна Азия, които принадлежали на Русия. Царят мислел, че тази сделка с американците ще се стори на близкото му обкръжение по-приятна, ако я представи като договор за дългосрочно ползване, в който е включена и клауза за обратно изкупуване.
— Защо Конгресът не се е противопоставил?
— След като Конгресът е ратифицирал основното искане, самото предложение не се е утвърждавало, защото от правителството на САЩ не са се изисквали по-нататъшни разходи — обясни Ръск. — По ирония на съдбата Сюърд бил горд, че е успял да постигне такава висока сума по клаузата за изплащане на дължимата сума. По онова време той е имал пълно основание да вярва, че исканата сума е невъзможно да се изплати от руснаците.
— Сега тя е равна само на годишните приходи от петрола — каза президентът и погледна навън през прозореца на Овалния кабинет към паметника на Вашингтон. — Да не говорим за военното напрежение, което ще настъпи в страната, ако руснаците пипнат тяхното копие от договора. Не забравяй, че аз съм президентът, който помоли конгреса да похарчи милиарди долари за системата за ранно предупреждение, която монтирахме по границата, за да могат американците да спят спокойно.
Никой от съветниците не можеше да възрази нещо на този довод.
— И така — какво правят британците по този въпрос?
— Както обикновено са потайни, господин президент. Те още изглеждат напълно сигурни, че ще се доберат до него и иконата преди руснаците, така че именно те могат да се окажат нашите спасители.
— Хубаво е, че англичаните се грижат за спасяването ни — каза президентът. — Предполагам, че междувременно ние не стоим със скръстени ръце, докато те опитват да решат собствените ни проблеми.
— Не, сър. ЦРУ работи по въпроса повече от месец.
— В такъв случай е изненадващо как руснаците не са се добрали вече до иконата.
Никой не се засмя.
— И какво се очаква от мен сега? Да седя и да чакам руснаците да прехвърлят седемстотин и дванадесет милиона долара в злато от нюйоркската банка в американската хазна преди полунощ в понеделник?
— Те също така трябва да ни предадат техния екземпляр от договора до това време — каза Ръск. — Остават им само шестдесет часа.
— Къде е нашият екземпляр в момента? — попита президентът.
— Някъде в сейфовете на Пентагона. Само двама знаят къде точно се намира. След Ялтенската конференция нашето копие не е виждало бял свят.
— Защо не съм информиран за него до днес? — попита президентът. — Поне можех да спра тези големи разноски.
— Повече от петдесет години вярвах, че копието на руснаците е унищожено по време на революцията. С течение на годините руснаците приеха този факт, защото той беше потвърден и от Сталин в Ялта. Сигурно Брежнев е попаднал на нещо през последния месец, нещо, което го е убедило, че тяхното копие е само временно загубено.
— Господи, още един месец и щяхме да се отървем.
— Прав сте — каза държавният секретар.
— Осъзнаваш ли, Дийн, че ако руснаците се появят в кабинета ти преди полунощ в понеделник с техния екземпляр от договора, не ми остава нищо друго, освен да се подчиня?
Осемнадесета глава
Адам излезе от къщата, огледа се и разбра, че се намира в покрайнините на малък град. Тъй като беше все още доста рано, той счете за безопасно да стигне с тичане до „centre ville“27, но щом по улиците започнаха да се появяват ранобудни работници, той намали темпото до обикновен вървеж. Реши да не отиде направо в центъра, а да потърси място, където да може да се скрие и да обмисли следващите си стъпки. Спря пред един многоетажен гараж и реши, че едва ли ще намери по-добро място за обмисляне на плана си.