Влезе през приземния етаж и се озова до асансьор, от който се разбираше, че паркингът е на четири етажа. Изтича надолу по стълбите до най-ниското ниво, бутна вратата към сутерена и видя, че той е слабо осветен и почти празен. Избра сутерена, защото предположи, че това ниво би се запълнило с коли последно. Обходи етажа и проучи помещението. В най-отдалечения ъгъл имаше паркирани две коли. От дебелия слой прах по тях той разбра, че са тук отдавна. Сниши се зад едната и откри, че на това място никой не би го видял, освен най-любопитните.
Започна да си представя как някой паркира колата си на този етаж и оставя ключовете на таблото. Провери вратите на двете паркирани коли, но те бяха заключени. Отново се залови да измисля по-сериозен план как да стигне крайбрежието до залез-слънце.
Беше се замислил дълбоко и изведнъж подскочи — чу се стържещ звук. Той огледа мрачния сутерен. От тъмнината изплува силуетът на мъж, който влачеше зад себе си пластмасова кофа, наполовина пълна със смет. Адам едва можеше да го види — някакъв старец, облечен в мръсно кафяво палто, стигащо почти до земята — очевидно предишният собственик е бил доста висок. Адам не беше сигурен как ще постъпи, ако мъжът продължи да върви към него. Когато обаче човекът се приближи, Адам видя, че е стар и прегърбен; от устата му се подаваше цигара. Чистачът спря наблизо, беше забелязал пакет от цигари. Вдигна го и чак когато се увери, че е празен, го пусна в кофата. После хвърли там кесия от бонбони, кутия от пепси-кола и един стар вестник „Фигаро“. Огледа се бавно за друг боклук, но не успя да забележи Адам, който се беше свил зад колата. Доволен, че е свършил работата си, старецът повлече кофата по пода и накрая я бутна навън през вратата. Адам си отдъхна, но след две минути мъжът се върна, отиде до една от стените и отвори врата, която Адам не беше забелязал преди. Съблече дългото кафяво палто и го замени със сиво, което не беше в по-добро състояние, но поне не му беше толкова голямо. После изчезна през изхода. След малко Адам чу някаква врата да се затваря с трясък.
Работният ден на чистача беше свършил.
Адам изчака малко, после се изправи и се протегна. Придвижи се бавно до стената, докато стигна малката врата. Бутна я и я отвори, смъкна от пирона дългото кафяво палто и пак се отправи към мястото си в ъгъла. Първата сутрешна кола пристигна и Адам бързо се сниши. Шофьорът зави плавно към отсрещния ъгъл и Адам реши, че го прави ежедневно. От колата изскочи докаран мъж с тънки мустаци, облечен в елегантен раиран костюм, с куфарче в ръка. Заключи вратата на колата и тръгна с бързи превзети крачки към изхода. Адам изчака тежката врата да се затвори и се изправи, за да изпробва кафявото палто. Облече го над блейзъра си — беше му малко тясно в раменете и ръкавите му бяха малко къси, но поне му придаваше вид, че работи тук.
През следващия час наблюдаваше как колите пристигат на равни интервали. Ядоса се, че всички собственици заключват внимателно вратите и ги проверяват, преди да се отправят към изхода с ключовете в ръка.
Адам чу някъде в далечината да бие десет часът и реши, че няма смисъл да чака повече. Изпълзя иззад колата, която го прикриваше, и се отправи към изхода. В този момент в сутерена влезе един „Ровър“ с английски номер и почти го заслепи. Той отскочи встрани, за да може колата да мине, но тя спря рязко до него и шофьорът смъкна стъклото.
— Добре — паркира — тук? — попита шофьорът, като натъртваше всяка дума с явен английски акцент.
— Oui, monsieur28 — каза Адам.
— Други — етажи — знак — prive — продължи мъжът, сякаш говореше на някой малоумен. — Където и да е — махна той с ръка.
— Oui — повтори Адам — bert ay merst paak you29 — добави той на чудовищен английски, изплашен, че ще се разбере, че не е французин. Очакваше да чуе някоя ругатня.
— Чудесно — каза мъжът, слезе от колата и му подаде ключовете си заедно с десетфранкова банкнота.
— Merci — каза Адам, прибра банкнотата в джоба си и докосна с ръка челото си. После попита по същия начин както му говореше мъжът: — Quelle-heure-vous-retournes?30
— Най-много след час — каза мъжът вече от вратата.
Адам изчака няколко минути до колата, но мъжът не се върна. После отвори вратата и сложи пликчето с храната на предната седалка. Обиколи и седна зад волана, запали колата и провери индикатора за бензина — имаше половин резервоар. Натисна газта и потегли нагоре към първия етаж — там спря, не можеше да излезе. Трябваха му два франка, за да мине през автоматичната бариера. За щастие дамата в колата зад него размени десетфранковата му банкнота — иначе и тя нямаше как да излезе.