Младежите също извиха глави. Затаила дъх, Ребека чакаше. Зад волана на колата седеше непознат мъж, който се насочи към изхода, без да им обръща никакво внимание. В следващия миг тя реши да тръгне с непознатите.
— Вървете след нас — нареди й единият.
Тя кимна и ги последва. Скоро стигнаха до пространството, маркирано с жълти цифри. Младежът, с когото беше разговаряла до този момент, вдигна ръка:
— Той е там, горе…
По всичко личеше, че няма да тръгнат по стълбите с нея. Ребека се огледа. Огромната площ на паркинга беше абсолютно пуста, макар че тук би трябвало да има охрана. Погледът й се спря на открехнатата врата към горното ниво.
Ако двамата искаха да я ограбят, вече отдавна да са го сторили, съобрази тя. А може би чакаха да поеме нагоре по стълбите и да я ликвидират там, където никой не може да чуе виковете й… Отново изпита желание да побегне, но веднага си даде сметка, че няма никакви шансове.
„Моля те, Господи, нека Хуан наистина е този, за когото се представя!“ — безмълвно простена тя. После протегна ръка, бутна вратата и стъпи на първото стъпало. Вратата шумно се затръшна зад гърба й и тя бе обзета от ужас. Миг по-късно се окопити и бързо огледа полутъмното стълбище.
— Тук, горе! — обади се сподавен глас със силен испански акцент.
Само след няколко секунди щеше да разбере дали е извършила последната глупост в живота си, приемайки да се появи сама на подобно място.
В очите й блесна ослепителна светлина, тя объркано се спря.
— Но какво става, за бога?
— Сама ли сте, госпожо Морланд? — Английският му наистина беше ужасен.
Бяха й необходими няколко безкрайно дълги секунди, за да осъзнае, че е заслепена от лъча на ръчно фенерче. Не виждаше абсолютно нищо, ужасът я скова.
— Още две стъпала…
Тя колебливо вдигна крак. Едно стъпало, после второ… Неясният силует зад лъча на фенерчето постепенно придоби очертания. Това наистина беше младият мъж, когото бе забелязала на яхтата. Нямаше как да разбере дали е въоръжен.
— Сама ли сте? — отново прошепна той.
— Да, за разлика от теб. Долу се натъкнах на приятелите ти…
— Те са ми братовчеди. Единият работи тук, на паркинга.
Едва сега тя разбра защо бяха избрали това място.
— Седнете — рече младежът и нервно махна с ръка.
— Само една секунда — отвърна тя, изкачи тичешком останалите стъпала до горното ниво и предпазливо надникна. Огромната площ беше пуста. — Тази вечер ме нападнаха и искам да съм сигурна… — поясни.
— Аз внимателен — увери я младежът. Приклекнал в ъгъла до вратата, той наистина изглеждаше нервен.
Ребека приклекна едно стъпало над него, облегна гръб на стената и застана така, че да вижда и в двете посоки.
— Дори не ти зная цялото име — рече тя.
— Хуан Мартес.
— Защо пожела да ме видиш?
— Носите ли парите?
— Да — кимна и извади от чантата си петстотин долара.
— Gracias. — Момчето натика банкнотите в джоба си, без да ги брои. — Моя леля чете вестник и казва вие мислите, че ваш мъж убит…
— Така е — кимна Ребека. — Какво знаеш по този въпрос?
— Онази нощ на яхта имаше мъж без име в списък…
Тялото й се стегна, сърцето лудо заблъска в гърдите й.
— Искаш да кажеш човек, който не е бил от екипажа?
— Si.
На смесица от английски и испански момчето разказа своята история.
— Аз помага на готвач на „Майорка“. Преди начало на парти на борда идва госпожа Уърлингтън, носи много дрехи и други неща. Един мъж помага нея. Капитан предупредил на борда идват само екипаж и хора по списък, много важни хора. Каза, ако видим непознат, веднага съобщим на охрана…
— Продължавай — нетърпеливо го подкани тя.
— Аз мия картофи и гледам, но мъж не си отива. По-късно охрана проверява кораб и казва всичко окей. Аз мисли мъж се крие и казвам на готвач.
Силен тътен накара Ребека да подскочи.
— Какво беше това?
— Не знам…
Хуан се плъзна по стълбите и предпазливо надникна навън.
— Виждаш ли нещо? — попита с разтуптяно сърце Ребека, изправила се зад гърба му.
— Не — поклати глава той. — Там мои братовчеди. Мисля всичко наред…
Тя направи опит да се убеди, че е така, и се върна на мястото си.
— Продължавай.
Готвачът го успокоил, че всичко е наред и мъжът вероятно отдавна си е тръгнал.