— Вече не мислил за това до по-късно…
— Значи пак го видя, така ли?
— Si — кимна момчето. — Видял него в зала… Същата зала, където вие дошла по-късно…
Очевидно има предвид коридора, по който се стига до пушалнята, съобрази Ребека.
— Помниш ли как изглеждаше този мъж? — попита тя.
— Si.
Момчето описа висок и слаб мъж. С разтуптяно сърце тя разбра, че става въпрос за човека, който я беше нападнал тази вечер. Вероятно именно той бе убил Райън. Но кой му бе възложил това — дали Холмс, или Уърлингтън?
— Защо чак сега се обади? — попита тя и настойчиво погледна младежа. — Защо не съобщи това на детективите, които разследваха случая?
Лицето му потъмня от приток на кръв и това беше видно въпреки слабата светлина.
— Lo siento — извинително промърмори той. — Има проблеми с документи. Уърлингтън много строг, а аз показал фалшиви документи. Говоря с ченгета — те проверяват мен и гонят от страна. Mi madre в Мексико много болна. Няма пари за лекарство и тя умира…
— Тогава защо реши да ми се обадиш сега?
— Mi madre… Умряла преди два дни… — Отговори той, без да я погледне. — Аз си отива у дома. Затова ми трябва пари…
— Съжалявам за майка ти — промълви Ребека, помълча малко, после вдигна глава. — Кой друг знае за този мъж?
— Само готвач.
— Той приятел ли ти е?
— Si.
— Сигурен ли си, че няма да каже на никого?
— Si.
Ребека обясни, че в смъртта на съпруга й са замесени корумпирани ченгета, а Хуан очевидно знаеше за какво става въпрос. После каза, че би искала да съобщи името му на един заместник областен прокурор, който не е корумпиран. Но той трябва да знае къде може да го открие.
Хуан каза, че в Мексико нямат телефон. А да търсят готвача на яхтата е опасно, тъй като всички от екипажа ще опровергаят думите му, за да угодят на Уърлингтън. Предложи да използват леля му. Била много смела жена и при нужда щяла да осигури връзка както с готвача, така и със самия него. После записа телефона й на лист хартия, който му подаде Ребека.
Миг по-късно се чу затръшване на врата, последвано от бягащи стъпки.
— Да се махаме! — извика някой отвън.
— Братовчед ми! — скочи Хуан.
„Нима ще ме нападнат?“ — изтръпна Ребека. Вече бе сигурна, че това момче няма да й стори нищо лошо, тъй като очевидно бе по-уплашено и от нея. Натика листчето в чантата си и стана.
— Тръгвай, аз ще съм след теб!
Затича надолу по стълбите с разтуптяно сърце и след миг се озова на нивото, от което бе дошла. Очакваше всеки миг някой да стовари ръка върху раненото й рамо или пък да опре пистолет в слепоочието й…
30
Ребека изчака Хуан и братовчедите му да си тръгнат, после бавно пое към мотела. Болеше я всичко, беше на прага на изтощението, прилошаваше й от глад.
Спомни си, че във фоайето на мотела бе видяла някакъв автомат за бонбони и тръгна натам. Купи няколко вида, после се прибра в стаята си. Установи, че никой не е влизал, и с облекчение се отпусна на леглото. Изпитваше отчаяна нужда от сън, но едновременно с това се страхуваше да заспи. Представяше си как кльощавият открива мотела и се промъква в стаята й.
Направи още един опит да се свърже с Даниел, но отсреща отново се включи телефонният секретар. В крайна сметка умората я надви и тя потъна в дълбок сън.
На другата сутрин точно в девет Ребека набра номера на областната прокуратура на Лос Анджелис.
— Съжалявам, госпожо, но господин Блек замина по спешност, има семейни неприятности. Желаете ли да се обърнете към някой друг?
Обзе я отчаяние. Към кого да се обърне?! „Соловски“ — рече си. После поклати глава. Не бе честно, жената можеше да изгуби работата си.
— Госпожо? — изгуби търпение телефонистката. В слушалката се чуваше настойчивият звън на още поне три-четири телефона.
— О, да… — овладя се тя. — Господин Блек работеше с един следовател на име Джак. За съжаление в момента не мога да си спомня фамилното му име…
— Джак Макензи?
— Да, точно така. Можете ли да ме свържете с него?
— Ще се опитам, почакайте…
Минута по-късно прозвуча плътен мъжки глас:
— Макензи.
— Ало?… Не зная дали Даниел Блек ви е говорил за мен… — замълча, несигурна дали да си каже името.
— Вие сте Ребека Морланд, нали?
— Как разбрахте? — стресна се тя.