На разсъмване на втория ден от изчезването на Райън Морланд пилотът на един от полицейските хеликоптери засече някакъв плаващ обект във водите на залива Малибу. Присвил очи, той се опита да разбере дали става въпрос за човешко тяло, или някой тюлен е излязъл на сутрешна разходка. Крайбрежните скали и малките заливчета между тях тънеха в мрак, вълнението беше доста силно за този час на денонощието. Пилотът вдигна глава. Хоризонтът на изток едва просветляваше, но той знаеше, че видимостта скоро ще се подобри. Отново се концентрира върху плаващия предмет, после включи радиостанцията.
— Засякох някакъв обект.
— Координати? — пропука високоговорителят.
Пилотът съобщи исканите данни.
— Остани над обекта, ако е възможно. Веднага ще ти изпратя подкрепление.
— Разбрано.
Соловски гледаше към небето, очаквайки да зърне хеликоптера. Зад волана на служебната кола седеше Уолтърс, движеха се по крайбрежната магистрала към Малибу.
— Мислиш ли, че е той? — извърна се към партньора си тя.
— Да, трябва да е той. Две денонощия са достатъчно време, газовете са издигнали тялото на повърхността…
Тя се намръщи при представата за разлагащия се труп, после с въздишка изрече:
— Надявам се да съобщим на жена му, преди да го научи от телевизията.
— И аз. Макар че пресата често ни лишава от тази възможност.
Соловски си представи лицето на Ребека Морланд. Прекрасно знаеше какво ще изпита бедната жена. Отначало недоверие, после непоносима болка… Болка, която те оставя без дъх… Спомни си ужасния момент, в който разбра, че е изгубила съпруга си…
— Не чуваш ли какво те питам? — погледна я ядосано Уолтърс.
— Извинявай — тръсна глава тя.
— Как са децата?
— И двете са болни от грип — въздъхна Соловски. — Тъкмо се оправиха и ги пратих на училище и хоп — повтори ги… — Говореше някак разсеяно, пред очите й все още беше онази ужасна нощ, в която научи, че мъжът й е бил застрелян по време на служба.
— Аз съм голям несретник, защото нямам деца — подхвърли с тъжна усмивка колегата й.
— Не зная какво щях да правя без децата си — тихо промълви тя и отправи поглед към блесналата океанска шир. Дълбоко в себе си пожела на Ребека Морланд да си роди едно детенце, което ще й даде тъй търсената утеха.
Петнадесет минути по-късно вече се беше втренчила в трупа, или по-скоро в това, което бе останало от него. Носеше се върху вълните с лицето надолу, мъж от бялата раса; с руса коса… Неволно ахна, когато хората от медицинския екип го извадиха от водата. Беше подут и напълно обезобразен.
— Акулите са пирували — каза съдебният лекар и тъжно поклати глава.
— Тъй изглежда — обади се един от заместник-шерифите, изправил се до Уолтърс.
Соловски забеляза как лицето на партньора й позеленява.
— Опитайте се да попречите на членовете на семейството му да го видят — подхвърли лекарят.
— Непременно! — стисна устни Уолтърс.
В шест и половина сутринта Ребека вече беше станала и включила телевизора за сутрешните новини. Издирването на мъжа й се проточи цели два дни, но резултат все още нямаше. Господи! Имаше чувството, че ще се побърка от тревога.
В този момент изпитваше омраза към целия свят. Към полицията, която не правеше нищо особено, към Бреговата охрана, прекратила издирването заради мъглата, към капитана на яхтата, който бе заповядал да се насочат обратно към пристанището… Тези типове проявяваха загриженост за тъпите си лодки и хеликоптери, вместо да хвърлят всички усилия в издирването на съпруга й!
Гневът буквално я задушаваше. Новините свършиха, говорителката премина на метеорологичната прогноза. После изведнъж добави:
— Една новина, която пристигна току-що. В залива на Малибу е открит труп на удавник. По непотвърдени сведения това е изчезналият преди два дни адвокат Райън Морланд.
Ребека нададе пронизителен писък, хвана се за гърдите и се строполи на пода. Изминаха няколко дълги секунди преди да си даде сметка, че нечовешките звуци идват от нейната уста.
В стаята се втурна майка й.
— Какво стана?
Задушена от ридания, тя само махна с ръка към екрана.
— Райън… Той е… Той е…
— Бедното ми дете! — проплака майката и я притисна към себе си.