— Ако изиграем козовете си както трябва, проблеми с тях няма да имаме — отсече.
— А подхванат ли медиите смъртта на ръководителя на предизборния му щаб, положението ще претърпи драматична промяна — убедено добави Дзалиън и широко се усмихна.
— Да не говорим за най-силното оръжие, което все още не си пуснал в ход…
Уърлингтън също се усмихна и чукна чашата си в тази на Клей. Преди известно време беше решил да вложи в предизборната кампания тридесет милиона долара лични средства — пари, които трябва да му осигурят не само място в Сената, но и да послужат като трамплин към голямата цел — президентските избори.
5
Ребека изпрати на летището родителите си и майката на Райън, след което механично пое по обратния път към дома, опитвайки се да не плаче. Последните десетина дни се сливаха в съзнанието й като някакъв неясен кошмар. Все още не можеше да повярва, че Райън е мъртъв и няма да го види никога вече. Това й се струваше невъзможно. Непрекъснато очакваше да чуе гласа му, да зърне усмивката му, да усети прегръдката на силните му ръце. В такива мигове болката я пронизваше с огромна сила, спираше дъха й.
Бележката върху бюрото на Райън бе приета като доказателство за самоубийството му от всички — полиция, медии, колеги. Само тя остана на противоположното мнение, твърдо убедена, че тук не става въпрос нито за самоубийство, нито за нещастен случай. Колкото повече мислеше за безпокойството и безсънието на Райън през последните дни, толкова по-твърдо ставаше убеждението й в третата и единствена възможност — убийство.
Не сподели подозренията си с никого, тъй като разбираше до какво ще доведе това — до нова тревога за родителите й. Те тъй и тъй не бяха в състояние да направят каквото и да е, тогава защо да ги тревожи? А самата тя беше на ръба на нервната криза, но за състоянието й подозираше единствено Люси.
Отби колата в алеята, която водеше към къщата, и сърцето й се сви. За пръв път след изчезването на съпруга си щеше да спи сама тук. Почувства се безкрайно самотна; Райън й липсваше страшно много. Господи, нима от сега нататък ще бъде все така? Стисна клепачи, но сълзите потекоха по страните й.
С усилие прогони ужаса от душата си и слезе от колата. Трябваше й известно време, докато отключи вратата на дома си. Най-сетне успя, влезе в антрето и протегна ръка към електрическия ключ.
— О, господи!
В къщата цареше невъобразим хаос. Всичко беше обърнато наопаки. Осъзнала, че крадците може би все още са тук, Ребека усети как нервите й се опъват до скъсване. „Бягай!“ — изпищя някакъв пронизителен глас, но тялото й отказа да се помръдне.
Потисна писъка си, обърна се и хукна към къщата на съседите. Минаваше десет вечерта, но тя без колебание натисна бутона на звънеца.
— Кой е? — прозвуча разтревожен глас зад вратата, а окото на господин Олсън покри светлата дупчица на шпионката.
— Ребека Морланд, съседката ви — извика. — Моля ви, отворете!
— Госпожо Морланд? — Вратата се отвори и в процепа се появи разтревоженото лице на Олсън. — Какво се е случило?
— Нахлули са в къщата ми! — сграбчи ръката му тя. — Моля ви, позвънете в полицията! Да дойдат веднага, защото крадците може би все още са вътре!
Два часа по-късно полицаите приключиха огледа и се приготвиха да си тръгват. Ребека вдигна глава и с облекчение видя колата на Соловски и Уолтърс да спира пред входната врата. Нервите й все още бяха опънати, но се беше успокоила дотолкова, че да може да разсъждава.
— Благодаря, че дойдохте.
Заведе детективите в кухнята и ги представи на униформените полицаи от участъка Ван Найс.
Уолтърс хвърли поглед наоколо и поклати глава.
— Хубава бъркотия…
— Проникване с взлом, което явно има връзка със смъртта на мъжа ми — обясни Ребека. — По тази причина реших да ви повикам, а тези господа ще потвърдят всичко, което открих.
— Какво е положението? — попита детективът, обръщайки се към по-възрастния от двамата униформени полицаи — едър здравеняк с червеникава коса.
— Без съмнение взлом — отвърна онзи и опипа дръжката на палката си. — Върху задната врата има следи от насилствено проникване. Снехме отпечатъци, но не очаквам бог знае какво. Онези, които са били тук, са се погрижили да не оставят следи.
Колегата му — висок латиноамериканец, само кимна с глава.
— Това означава, че са били професионалисти — каза Ребека, местейки поглед от Соловски към Уолтърс и обратно. — Търсели са нещо съвсем конкретно, маскирайки се като обикновени крадци.