Соловски тихо подсвирна.
— Какви конкретни мерки са взели?
— Ела да те заведа при съпругата, а по пътя ще те запозная с фактите — промърмори Уолтърс и пое по стълбата за горната палуба.
Тя го последва, отбелязвайки, че тази яхта прилича повече на хотел, отколкото на плавателен съд. Обстановката беше зашеметяваща, сякаш изведнъж я бяха спуснали сред декорите на някоя серия от „Живота на богатите и известните“. Има да разправя на децата…
— Това чартърен кораб ли е?
— Не, частен. Собственикът се казва Пол Уърлингтън, богат строителен предприемач. Съпругата му Даяна е известна сред хайлайфа.
Соловски отново подсвирна и ускори ход, за да се изравни с партньора си.
— Един фотограф прави снимки на борда — продължи той. — Госпожа Уърлингтън ми се разсърди, защото изисках филмите. Обясних й, че ни трябват за идентифициране на гостите, но тя настоява да ги изпрати в светската хроника на някакъв вестник. — Замълча за момент, после добави: — Обещах й, че като дойдеш, ще й приготвиш втори комплект от негативите.
— Ами да, как не! — промърмори Соловски, ядосана, че отново й възлагат най-досадната работа.
Уолтърс спря близо до мостика и махна с ръка към събралите се хора наблизо.
— Онази там с черната коса е Уърлингтън. До нея е кметът…
— Охо! — впечатли се Нанси, после се извърна към друга група хора, надвесени над предпазния парапет. — А тези там какво правят?
— Държат спасителни пояси и са готови да ги хвърлят във водата, ако го забележат. Ние правим същото… — Посочи нагоре: — Хеликоптерите са от нашите, има и на Бреговата охрана.
Тя напрегна взор. Прожекторите на кораба и тези на машините, които кръжаха над него, осветяваха само една тясна ивица от водата. Всичко останало тънеше в мрак.
— Там сигурно е доста студено! — неволно потръпна.
— И става още по-студено — кимна Уолтърс. — Не е най-подходящото време за нощно къпане.
Тя потърка длани една в друга и попита:
— Според теб какви са шансовете на този човек?
— Намаляват обратнопропорционално на времето. Хипотермията убива дори и най-добрите плувци. — Леко кимна към една млада жена, свита на пейката до мостика. Някой я беше наметнал с одеяло, в ръката й имаше чаша, вероятно с коняк. — Това е госпожа Морланд, също юрист. Искам да поговориш с нея, тъй като не ми остана време да й задам обичайните въпроси.
Соловски любезно остана на крака, докато Уолтърс я представяше. Госпожа Морланд изглеждаше съвсем млада, на не повече от двадесет и пет. Красива жена с гладка кожа и буйна червена коса, която предизвика завистта й.
Не носеше никакви бижута, освен венчална халка с миниатюрни брилянти. Сравнена с останалите гости на борда, Ребека Морланд беше облечена съвсем скромно. Гримът на очите й се беше размазал. Сърцето на Соловски се сви от съчувствие. Искрено се надяваше тя да не преживее това, което сама бе преживяла преди няколко години. Много е тежко да изгубиш съпруг…
— Госпожо Морланд, предлагам да размените няколко думи с детектив Соловски — каза Уолтърс. — През това време аз ще разпитам част от останалите гости. — Обърна се към партньорката си и добави: — Ще се видим по-късно.
Ребека вдигна пребледнялото си лице към жената, изправена пред нея.
— Не виждам никаква полза от разговори. Не е ли по-добре да се заемем с търсенето?
— Достатъчно хора са заети с това — отвърна Соловски и извади бележника си. — А вашите отговори могат да ни бъдат от голяма полза. Защо не се опитате да ми разкажете събитията така, както ги помните?
— Добре — кимна младата жена, осъзнала, че няма смисъл да спори. После й разказа как Райън отишъл да пуши на палубата, а тя отскочила до тоалетната. Разказа й как сама претърсила кораба от носа до кърмата, преди да алармира екипажа.
— Отдавна ли сте омъжена за господин Морланд? — попита Соловски.
— От две години — отвърна тя, неволно попипвайки халката си. — А живеем заедно от три.
— Разбирам — кимна детективката и записа нещо в бележника си. — А забелязахте ли какво и колко е пил съпругът ви тази вечер?
Въпросът накара младата жена да се замисли дали Райън е пил повече от обикновено.
— Пи нещо — кимна тя.