Фридрих Незнански
Опасно за живота
Маршът на Турецки №28
Тази книга е измислена от автора от начало до край. Разбира се, в нея са използвани някои истински материали както от личната практика на автора, бивш руски следовател и адвокат, така и от практиката на други руски юристи. Но събитията, местата и героите безусловно са измислени. Съвпадението с реално съществуващи имена и места може да бъде само случайно.
Първа част
Китайският белтък
Турецки вървеше по перона, като поглеждаше ту към номерата на вагоните, ту към движещата се успоредно тълпа. Ясно се различаваха „новите руснаци“, предимно млади мъже в дълги шлифери, с неизменните мобилни телефони на ухото, по които явно даваха много ценни указания, ако се съди по важното изражение на тъпите им физиономии. Виж значи какви сме баровци! Същият, само че спътников телефон — подарък от Слава Грязнов още когато беше собственик на частната детективска агенция „Глория“, — лежеше в джоба на Турецки. Но Саша рядко използваше подаръка — скъпичко удоволствие, а и се стесняваше да вади апарата пред хората. Наистина наложи се да вземе телефона в Питер. Настояха Меркулов, заместник главният прокурор на Русия, и Грязнов, началникът на МУР1, верните приятели и съратници. Връзката трябва да бъде непрекъсната и сигурна.
Александър Борисович пак погледна към навалицата.
Печално шестваха командировани от държавни учреждения (комай всичките директори, кой друг ходи сега по командировки?) с неизменните куфарчета в ръка и потиснати физиономии. Идват да крънкат за пари, помисли си Турецки, за своя велик град с областно значение. Просят пари, а пък самите те се возят на експреса „Червената стрела“. Първа класа, подсмихна се той. Мълчаливо и скръбно крачещите директори биваха избутвани от шумни ята чужденци — до един дядовци и бабички, които пъргаво влачеха куфарите си на колелца и весело чуруликаха на английски. Ех, да доживея до такава старост, завидя им Турецки. Да си заработя хубава пенсийка, да пътешествам по света, да си поживея.
Той си представи за минута как като стегнато старче дърпа такова куфарче, а до него припка бабичката Ирина Хенриховна, също тъй стегната, с изрусена сива коса, в джинси и яке и кой знае защо с огромни очила. Тя също тегли своя куфар и говори на английски с мъжа си. Защо на английски? Защото просто не можеш да си представиш подобна картина в руския й вариант. Турецки чак се усмихна на тая фантазия, кой знае защо появила се в съзнанието му. Какви ти пътешествия! Дай боже да доживее изобщо до старостта. Той пак си помисли за Володя Фрязин и помрачня.
— Добър вечер, билетът ви, моля — чу Саша нечий женски глас.
Неусетно беше стигнал до своя вагон. Турецки подаде билета си на приветливата кондукторка, жена на средна възраст, и влезе в сияещия от чистота и огледала спален вагон. „Да, съвсем неотдавна посетих славния град на Петър — спомни си той разследването на убийството на питерския вицегубернатор, докато се промъкваше по застлания с килим коридор към купето си. — А преди това? А, да, делото на Константиниди2. Тогава ме изпращаше весела компания: Грязнов с Нина и Карина. А в Ермитажа, като сега си спомням, ме сграбчи в клещи любвеобилната дама Вероника Мойсеевна. Да, тази дамичка остави немного приятен спомен за петербургчанки“ — пак се подсмихна Турецки. Колко вода изтече оттогава! Грязнов се раздели с Нина. Карина, слава богу, се омъжи, като избави Турецки от угризенията на съвестта заради изгубената съдбовна любов на живота му. Всичко минава!
„Ето в купето ще бъда с жена!“ — намръщи се от досада Александър Борисович, като се спря на вратата. — Сега ще се почне: „Излезте, моля, не влизайте, ако обичате…“
— Добър вечер — произнесе той на глас.
Стройна, малко по-висока от средния ръст жена със светъл шлифер се обърна и се усмихна на Турецки.
— Добър вечер — отвърна тя със звучен, някак виолончелов глас. — Не влизайте още, моля ви. Сега ще съблека шлифера си, ще наместя багажа си и ще ви дам възможност да се настаните — каза тя, като продължаваше да се усмихва и да оправя късо подстриганата си кестенява коса.
„Което и се очакваше“ — каза си Турецки. Но досадата му изведнъж отлетя. Той стоеше на вратата и неволно се любуваше на нейните леки движения, вдъхваше свежия аромат на парфюма й.
— Моля. — Жената излезе, като покани с жест Турецки в купето и го изгледа с големите си, внимателни сиви очи.