Докато минаваше покрай нея, той изведнъж кой знае защо се смути и едва не се изчерви. „Само това оставаше!“ — дръпна си юздите „важният“ следовател.
Турецки окачи якето си на закачалката, пъхна сака под седалката и извади от джоба си неизменния „Честърфийлд“.
— Ще изляза да попуша — съобщи той неизвестно защо на спътничката си.
— Моля — разреши тя, като се подсмихна с ъгълчетата на устните си и пак изгледа Саша с внимателните си умни очи.
„И очите й сканират като рентген! Трябва да се сменя с някого — мислеше той, като надзърна в съседните купета. — Че то с тия очи няма да има сън.“ Но вагонът сякаш напук беше окомплектован изключително с представители на мъжката половина на човечеството. А да предложи на сивооката красавица „да го размени“ за друг мъж беше някак съвсем глупаво и обидно за дамата. В служебното купе нямаше никой. Влакът плавно потегли. Почти празният перон отплува назад и бързо изчезна от погледа му. Турецки всмукваше дълбоко от цигарата си и гледаше в тъмнината, прорязана тук-там от преминаващите лампи. Поредният жълт проблясък извади от мрака триногата куличка на силов трансформатор. Металният му корпус беше боядисан в сиво, върху което ясно се виждаше черният надпис: „Внимание! Опасно за живота!“
Турецки се дръпна от прозореца. Последните събития отново изплуваха пред очите му.
Погребаха Володя Фрязин в събота. Необичайно горещите за края на август температури бяха сменени от някакъв циклон, който стовари върху столицата пороен дъжд. Сякаш самата природа оплакваше младия, здрав, забележителен младеж, който не успя да остави след себе си нито дом, нито посадено дърво, нито син. Турецки стоеше пред изровения гроб с вдигната яка на якето. Капки дъжд се стичаха непрекъснато от коженото му кепе и влизаха във врата му, но той не ги усещаше. Гледаше как внимателно спускат яките момчета от МУР ковчега с тялото на Володя в бухналата от влага земя, гледаше интелигентната му майка, която тихо триеше очите си с белоснежна кърпичка. Гледаше русокосото момиче, което подкрепяше Елена Никитична за лакътя и галеше ръкава на старичкия й шлифер. Гледаше двамата мъже, които държаха огромни чадъри над притисналите се една към друга жени и внимателно следяха да не падне и капка върху тях. „Ето държат чадърите над тях като над семейството на президента — мислеше си Саша, докато гледаше годеницата и майката на Фрязин. — И почетен караул има и сега ще гръмнат с автоматите. Само че за какво са им тия посмъртни почести? На тях им трябва Володя, жив…“
Турецки чу думите на Слава Грязнов, който произнасяше прощално слово над гроба. „Ние ще отмъстим…“ — звучеше глухият му глас. Саша почти не чуваше приятеля си. Чувството за вина стискаше сърцето му като леден обръч. Защо пусна Володя в МУР? Ако го беше оставил при себе си, кой знае, можеше да е жив. „Престани! — наруга се сам той. — Какво общо има МУР? Просто работата ни е такава. Дали в МУР или в прокуратурата — все тая… «Недейте ни жали, ние също не бихме простили. И пред своя комбат ще сме чисти, сякаш пред Господа Бога…» — спомни си Турецки стиховете на Семьон Гудзенко, които обичаше в младостта си. — Това е писано сякаш за Володя — помисли той. — А колкото до МУР, как да не го пуснеш, след като е решил?“
Те се запознаха с Володя Фрязин при разследването на серия убийства в страната и дори зад граница3. Жертвите бяха все известни хора — или с голяма власт, или с много пари. Или и двете. Турецки включи в своята оперативно-следствена бригада Фрязин, тогава новоизпечен следовател от районната прокуратура. Стеснителният младеж се оказа доста талантлив следовател и въобще наше момче, както не пропусна да отбележи Грязнов, който започна активно да го примамва в своето ведомство. Онова следствие получи неочакван обрат: оказа се, че убиецът е потомствен кадрови офицер, въобще достоен за уважение човек, храбро сражавал се в Чечня и загубил там десетки другари. А неговите жертви се оказаха измет, боклуци, свързани по един или друг начин с организирането на тази кървава касапница. Но най-силно от всичко разтърси Володя Фрязин смъртта на младата журналистка Женя Клейменова, която беше събрала много материал за неблаговидната роля в чеченските събития на младите „сиви кардинали“ — референти, прессекретари, спичрайтъри, които въртяха висока политика зад гърба на своите патрони. Женя заплати с живота си за събрания компромат, а поръчителите на нейното убийство останаха на свобода и по креслата си. И днес се мяркат почти всеки ден на телевизионния екран. Тогава Фрязин каза на Турецки: