Борис Виан
Опасността от класиците
I
Стенният електронен часовник удари два пъти и аз подскочих целият, едва успял да се отърся от вихрушката от картини, преплетени в съзнанието ми. Установих с известна изненада, че биенето на сърцето ми леко се учести. Бързо затворих книгата, като се изчервих, това беше „Ти и аз“, старо прашно томче отпреди двете световни войни, което до момента се бях колебал дали да прочета, тъй като познавах реалистичния подход към темата. И тогава си дадох сметка, че сърдечните ми смущения идваха както от часа и деня, така и от книгата: беше петък, двадесет и седми април хиляда деветстотин осемдесет и втора година, и аз, както обикновено, очаквах стажантката си Флоранс Лор.
Не мога да ви опиша колко ме развълнува това откритие. Имам се за човек с широки разбирания, но не е редно мъжът да се влюбва пръв, във всички случаи ние, мъжете, трябва да пазим сдържаността, която подхожда на нашия пол. След този начален шок обаче аз размислих — и си намерих оправдание.
Представата за учените, в частност за жените-учени, като за хора с властна и грозна външност, е предразсъдък. Несъмнено жените имат по-голяма дарба от мъжете за изследователска работа. А някои професии, в които външният вид играе избирателна роля, актьорската например, съдържат относително висок процент венери. Но ако се задълбочим в проблема, много бързо може да се установи, че красива математичка не е по-рядко срещано явление от интелигентна актриса. Наистина математичките са повече от актрисите. Във всеки случай бях изтеглил печеливш билет от лотарията със стажантките и въпреки че до този ден никаква смущаваща мисъл не ми беше минавала през главата, вече бях признал — съвсем обективно — безспорния чар на моята ученичка. Това оправдаваше настоящото ми вълнение.
Беше точна отгоре на всичко; пристигна, както обикновено, в два и пет.
— Страхотно сте елегантна — казах аз, малко изненадан от смелостта си.
Беше облякла прилепнал комбинезон от бледозелен плат с преливащи отблясъци, с проста кройка, но си личеше, че е произведен в луксозна модна къща.
— Харесва ли ви, Боб?
— Много ми харесва.
Не бях от тези, които биха намерили цвета за неуместен дори за една толкова класическа женска дреха, каквато е лабораторният комбинезон. С риск да ви скандализирам, ще си призная дори, че жена в пола не ми прави впечатление.
— Много се радвам — отговори тя подигравателно.
Независимо че съм с десет години по-голям от нея, Флоранс ме уверява, че изглеждаме на еднаква възраст. Вследствие на този факт взаимоотношенията ни са малко по-различни от нормалните взаимоотношения между учител и ученичка. Тя се държи с мен като с приятел. Това малко ме притеснява. Разбира се, бих могъл да обръсна брадата си и да си подстрижа косата, за да заприличам на стар учен от хиляда деветстотин и четиридесета година, но тя твърди, че това би ми придало женствен вид и няма да й вдъхва респект.
— Как върви конструирането? — попита тя. Имаше предвид един твърде щекотлив проблем от електрониката, който ми беше поверен от Централното бюро и който, за голямо свое удоволствие, бях разрешил същата тази сутрин.
— Приключи — казах аз.
— Браво! Работи ли?
— Утре ще видя. Петък следобед е посветен на вашето обучение.
Флоранс се поколеба, сведе поглед. Нищо не ме притеснява повече от свенлива жена и тя го знаеше.
— Боб… Бих искала да ви попитам нещо. Чувствувах се много неудобно. Една истинска жена трябва да избягва тези толкова очарователни, съвсем мъжки превземки.
Тя продължи:
— Ще ми обясните ли над какво работите?
Сега аз се поколебах, на свой ред.
— Вижте, Флоранс… става дума за свръхповерителна работа…
Тя сложи ръката си върху моята.
— Боб… и последният метач от лабораторията знае за тези тайни поне колкото… м-м… най-добрият шпионин от Антарес1.
— Ами, това би ме изненадало — отговорих потиснат.
Седмици наред радиото ни утрепваше с постоянното въртене на „Великата херцогиня от Антарес“, космическа оперета от Франсис Лопес. Ненавиждам тази кръчмарска музика. Обичам само класиците, Шьонберг, Дюк Елингтън или Винченцо Ското.
— Боб, моля ви, обяснете ми! Искам да зная с какво се занимавате…
Пак засечка.
— Хайде, какво има, Флоранс? — попитах.
— Боб, обичам ви… много. Значи трябва да ми кажете върху какво работите. Искам да ви помагам.
Ето, години наред човек чете в романите описанието на чувствата, които изпитва, когато чуе първото обяснение в любов. И това най-после ми се случи. На мен. Беше по-вълнуващо, по-прелестно от всичко, което си бях представял. Гледах Флоранс, светлите й очи, рижите й коси, подстригани на пластове по тазгодишната мода ’82. Помислих си, че тя би могла да ме прегърне и аз положително няма да се съпротивлявам. А едно време се присмивах на любовните истории. Сърцето ми биеше лудо и усещах, че ръцете ми треперят. Преглътнах мъчително.