— Хубава работа! — каза Флоранс. — Значи ще набутате на тази бедна машинка шестнайсетте дебели тома на „Ларус“! Вие сте ужасен инквизитор.
— Налага се! — отвърнах. — Тя трябва да погълна всичко. Ако й се втълпи фрагментарна култура, по всяка вероятност ще придобие характера на онези древни играчки, надарени с твърде малко разум. И какъв ще бъде този характер? Невъзможно е да се предвиди. Единственият й шанс да има уравновесено поведение е да знае всичко. Само при това условие тя може да бъде обективна и безпристрастна.
— Но тя не може да знае всичко — каза Флоранс.
— Достатъчно е да знае от всичко в равни съотношения. „Ларус“ е сравнително обективен. Той е задоволителен пример за безпристрастно написано произведение: според моите изчисления ние трябва да получим една съвършено коректна, разумна и добре възпитана машина.
— Това е чудесно — каза Флоранс.
Изглежда, ми се подиграваше. Някои мои колеги очевидно разрешават по-сложни задачи, но все пак аз бях осъществил истинска екстраполация на няколко твърде несъвършени системи и работата ми заслужаваше повече от баналното „това е чудесно“. Жените не подозират в каква степен такива неблагодарни слугински задачи могат да обезсърчат.
— Как работи? — попита тя.
— О, системата е съвсем проста — казах аз, леко натъжен. — Обикновено четящо устройство. Достатъчно е да поставиш книгата във входния канал и апаратът прочита и записва всичко. Това е често срещана операция. След като данните се усвоят, четящото устройство ще бъде демонтирано.
— Включете я, Боб! Моля ви!
— Много бих искал да ви я покажа, но нямам томовете на „Ларус“. Утре вечер ще ги получа. Преди това нищо не мога да я карам да заучи, това ще наруши равновесието й.
Отидох при машината и я включих. Контролните лампи светнаха и образуваха прекъсната лента от червени, зелени и сини точки. От захранващата верига долиташе тихо мъркане. Въпреки всичко се чувствувах доста доволен от себе си.
— Книгата се слага тук — казах аз. — Натиска се този лост и готово. Флоранс! Какво правите! О!…
Опитах се да изключа машината, но Флоранс ме задържа.
— Само един опит, Боб, после ще го изтрием!…
— Флоранс! Невъзможна сте! Няма как да се изтрие!
Тя беше поставила моя екземпляр на „Ти и аз“ във входния канал и беше дръпнала лоста. Сега чувах силното щракане на четящото устройство, когато се прелистваха страниците. За петнайсет секунди всичко беше готово. Книгата излезе обратно сдъвкана, смляна и непокътната.
Флоранс гледаше с интерес. Внезапно подскочи. Тихо, почти нежно високоговорителят започна да гука:
— Боб! Какво става?
— Господи — казах раздразнено, — тя не знае друго… сега непрекъснато ще рецитира Жералди.
— Но, Боб, защо си говори сама?
— Всички влюбени си говорят сами!
— А ако я попитам нещо?
— А, не! — казах. — Това не. Оставете я на мира. Вече почти я повредихте!
— Ох, какъв мърморко сте само!
Машината мъркаше тихичко и приспивно. Чу се някакъв звук, сякаш тя си прочисти гърлото.
— Машино — каза Флоранс, — как се чувстваш?
Този път от апарата излезе страстно излияние.
— О! — каза Флоранс. — Каква дързост!
— Така е било в ония времена. Мъжете първи са се обяснявали на жените в любов и мога да се закълна, че са били смели, малка моя Флоранс…
— Флоранс! — каза машината замислено. — Тя се нарича Флоранс!
— Но това не е Жералди! — запротестира Флоранс.
— Значи вие нищо не сте разбрали от моите обяснения! — забелязах леко обиден. — Не съм конструирал прост апарат, възпроизвеждащ звукове. Казах ви, че вътре има куп нови рефлексни вериги и пълен фонетичен склад, които и позволяват да разиграва това, което е вкарано в паметта й, и да създава адекватни отговори… Трудното беше да запазя равновесието й, а вие току-що го разрушихте, като я натъпкахте със страст. Все едно да дадете пържола на двегодишно дете. Тази машина е още дете… а вие току-що я накарахте да яде мечешко месо…