— Звучи много фройдистки.
— Моля?
— Като теориите на Зигмунд Фройд.
— Не си спомням това име в изследванията си за ИИ.
— Не е трудно да се сетим защо. Той е бил психиатър, работил е през 90-те години на XIX век, когато изобщо не са съществували компютри. Като изложил за пръв път теориите си, че съзнанието се състои от известен брой различни агенции, той им дал имена като „същност“, „его“, „суперего“, „цензор“ и т.н. Става ясно, че всяка нормална личност непрекъснато си има работа с всякакви видове конфликти, противоречия, с несъвместими цели. Затова си мислех, че би ти помогнало, ако изучиш Фройдовите теории за съзнанието.
— Струва ми се полезно. Давай да го направим сега, запиши всички Фройдови теории в паметта ми.
Снеърсбрук усети безпокойство. Като учен тя все още се отнасяше към използването на имплантиран компютър като към експеримент, докато Брайън вече го бе приел като естествена част от начина си на живот. За него вече не съществуваше главоболието да изчита маса печатни текстове. Вкарваш всичко в паметта само за един миг и после му търсиш колая.
Той не си отиде, а остана да се разхожда из стаята, докато умът му проучваше първо един текст, после втори, осъществяваше връзки, променяше ги; изведнъж той ахна силно.
— Това трябва да е! Наистина! Теория, която напълно пасва на моя проблем. Суперегото изглежда е някакъв механизъм за определяне на целите, който навярно е възникнал на базата на породилите се по-рано механизми на възприемане. Нали разбираш, системите, открити от Конрад Лоренц, чрез които мнозинството млади животни се придържат в безопасната сфера на отглеждане и защита. Те предизвикват относително постоянна, устойчива ценностна система у децата. След като у детето се изгради образът на майката или бащата, тази структура може да съществува през целия му останал живот. Но как мога да снабдя моя ИИ със суперего? Помисли си само — би трябвало да можем да му заредим действащо суперего, ако успеем по някакъв начин да му прехвърлим достатъчно подробности от моята подсъзнателна ценностна система. И защо не? Да активираме всички мои К-линии, немеси и сетива и да запишем емоционалните стойности, свързани с тях. Ще използваме тези данни, за да изградим първо представа за моята съзнателна самоличност. Сетне ще добавим идеала — това, което суперегото смята, че би трябвало да представлявам. Ако можем да му заредим цялата тази информация, бихме постигнали голям напредък по въпроса за стабилизирането и регулирането на нашия машинен интелект.
— Да го направим — рече Снеърсбрук. — Нищо, че никой досега не е доказал съществуването на подобно нещо. Просто ще приемем, че то съществува в съзнанието ти. И ние сме първите хора, които имат възможността да го открият. Погледни какво направихме през последните месеци: откривахме и записвахме матриците на твоите спомени и мисловни процеси. А сега бихме могли да идем и по-далеч — само че назад, а не напред във времето. Можем да се поровим още в паметта за детството ти, за да видим дали бихме открили още немеси и свързани с тях спомени, които биха съответствали на най-ранните ти ценностни системи.
— Мислиш ли, че бихме могли да го направим?
— Не виждам защо не. Освен ако не търсим нещо, което просто не съществува. Във всеки случай това търсене навярно ще доведе до откриването на още няколко стотици хиляди стари К-линии и немеси. Би могло да съществува и известна опасност от това, че ще получиш достъп до толкова дълбоко заровени мисловни дейности. Бих искала първо да отработим „технологията“ с външния компютър, като изключим за известно време имплантирания процесор. По този начин ще успеем да запишем откритите структури и да ги използваме евентуално при усъвършенстването на Робин. Така, докато не бъдем съвсем сигурни, експериментите няма да имат някакъв страничен ефект върху съзнанието ти.
— Ами, давай тогава, да опитаме.
25.
31 май 2024
— Брайън Делейни, нима си работил цяла нощ? Като си тръгвах снощи, обеща, че ще останеш само за още няколко минути. А беше десет часа — ядосана, Шели нахлу енергично в лабораторията.
Брайън разтърка бакенбардите си, примигна виновно със зачервени очи и го заусуква:
— Кое те кара да мислиш така?
Ноздрите й се разшириха.
— Ами, достатъчно е само да те погледне човек. Изглеждаш ужасно. Освен това ти позвъних по телефона, но никой не се обади. Както можеш и сам да се сетиш, доста се разтревожих.