— Бих се радвал да имам добри новини, но изглежда отново попаднахме в задънена улица. Сдобихме се с военното досие на Алекс Тот. Бил е превъзходен военен пилот, има сума сведения за това. Но е бил също тъй и на ръба на алкохолизма, а и скандалджия. След войната са го изхвърлили при първия повод. Не може да бъде намерен на адреса, който е посочил. Благодарение на разрешителното му за летене, ФБР откри някои данни за това къде е работил. Но самият човек е изчезнал. И следата е напълно студена. Разказът на Дъсти Роудс се потвърждава. Подмамили са го да се забърка и след това са го оставили да се пържи в собствената си мас. Няма абсолютно никакъв начин да се провери откъде са дошли парите, преведени по сметката му.
— И какво ще стане с Роудс? — попита Шели.
— Засега — нищо. Остатъкът от парите бе секвестиран за фонда на пострадалите от престъпления, той самият подписа пълни свидетелски показания за станалото, за всичко, което е направил. В бъдеще или ще се държи прилично, или ще му бъдат предявени редица обвинения. Искаме всичко това да се запази в тайна, за да можем да продължим разследването.
Шели кимна и се обърна към Брайън:
— Трябва да ме въведеш в течение на нещата. Успя ли да задействаш Б-съзнанието?
— Да, успях и понякога работи наистина изумително. Но не и достатъчно добре, за да му се довери човек. Срутва се по неочаквани и необичайни начини.
— Още ли? Мислех си, че като използваш ЛАМА-5, ще го вкараш бързо в ред.
— Така е, но мисля, че проблемът е по-скоро в проектирането. Както ви е известно, Б-умът би трябвало да наблюдава А-ума, да предприема промени, когато е необходимо да го избави от дадена беда. Теоретично той действа най-добре, когато А-умът не е наясно какво става. Но изглежда А-умът на Робин с поумняването си се научи да засича външната намеса и се опитва да промени нещата. Работата стигна до борба за власт — двете съзнания се борят кое да ръководи.
— Звучи като шизофренията у хората.
— Точно така. Човешкото полудяване се отразява в машината и обратното. Защо не? Един болен мозък ще има едни и същи симптоми, породени от едни и същи причини — независимо дали става дума за човек или за машина.
— Сигурно е ужасно депресиращо да те възпира един побъркан мозък, пъхнат в тази кутия.
— Не съвсем. Всъщност, това донякъде е дори окуражаващо! Защото колкото повече грешките на робота заприличват на човешките, толкова повече се приближаваме до изкуствената, машинна интелигентност, сходна с човешката.
— Щом всичко върви тъй добре, защо тогава си разстроен?
— Личи ли си? Ами, навярно е затова, че стигнах до края на предишните си записки. Направих всичко, което бе описано в тях. И оттук нататък плувам в неизследвани води.
— Задължително ли е този ИИ да е същият като откраднатия?
— Да, трябва да е почти такъв, с изключение на някои незначителни подробности. А бедата е в това, че има толкова много дефекти, че се боя да не съм се изкачил на най-близкия връх.
— Какво искаш да кажеш? — попита Бен.
— Проста аналогия. Представи си учения като сляп алпинист. Той се катери нагоре и когато стигне върха, няма повече накъде да се изкачва. Но понеже не може да види нищо, няма как да разбере, че изобщо не е достигнал най-високия връх на планината. Това е просто най-близкият връх, задънена улица. Тогава успехът е немислим — освен ако не се спусне отново долу и не потърси друг път.
— Има логика — рече Бен. — Да не би да искаш да ми кажеш, че този ИИ, който си създал досега, който е може би същият като откраднатия, е заседнал на някой просто близък връх на интелигентност, а не на някой по-висок?
— Боя се, че е така.
Бен нададе радостен вик.
— Не би могло да има по-добра новина от тази!
— Да не си мръднал нещо?
— Помисли си само. Това означава, че онзи, който е откраднал стария модел, би трябвало да е заседнал по същия начин и може би дори и не го подозира. Докато ти можеш да продължиш и да усъвършенстваш машината си. И когато това стане, ние ще разполагаме с нея, а той — не.
Когато Брайън осмисли чутото, на лицето му разцъфна широка усмивка.
— Разбира се, че си прав. Това наистина е най-добрата новина. Мошениците са в задънена улица, докато аз мога да продължа работата си.
— Не, в този момент няма да можеш, поне не преди обяда — рече Шели, остави чашата си с вино и посочи към вратата. — Излизаме. Вече минава два и умирам от глад. Първо ядем, после говорим.
След като хапнаха от блюдото „Сий Хронг Муу сам Рот“, което въпреки името си, бе неописуемо вкусно — сладки, подкиселени и солени ребра — те даже можаха да си позволят и по един крем-карамел в тиква за десерт.