— А междувременно аз ще бъда затворен в „Мегалоуб“. Досущ като доживотна присъда.
— Мога да ти гарантирам, че няма да бъде завинаги.
— Не можеш да ми гарантираше нищо, Бен — рече съвсем уморено Брайън. — Ще си легна за малко. Ще поговорим сутринта.
Той отиде в жилището си, просна се на леглото и веднага заспа. Когато се събуди, бе десет вечерта и той усети, че причината за събуждането бе стомахът му, протестиращ, че е празен от цели четиринайсет часа. Бе пил доста, може би прекалено. В хладилника имаше овесени ядки и мляко и той си забърка една купа каша. Включи наскоро инсталирания прозорец, който всъщност не беше прозорец, и придърпа стол пред него. Бавно задъвка ядките, взрян в обляната от лунна светлина пустиня. Небесният свод бе обсипан със звезди до самия хоризонт. Какво щеше да се случи оттук нататък? Дали със смъртта на Томсън не бяха стигнали отново до задънена улица? Или пък разследването щеше да разкрие хората зад всичко това? Онази мрачна и смъртоносна група, която бе организирала кражбата, убийствата.
Когато се съблече и най-сетне си легна, бе вече много късно. Спа като заклан, докато не го събуди звънът на телефона; той примигва, като видя колко бе часът — минаваше единайсет.
— Да?
— Добро утро, Брайън. Днес ще ходиш ли в лабораторията?
Не бе помислял изобщо за това, бе прекалено уморен, прекалено потиснат.
— Не, Шели, не мисля. От толкова време насам работим без почивен ден. Можем да си позволим поне един.
— Да поговорим за това на обяд?
— Не, имам… имам да свърша някои неща. Почивай си и прави каквото пожелаеш, аз ще ти се обадя, когато трябва да се върнем отново на работа.
Силната депресия просто не искаше да го напусне. Когато откриха следата, водеща от неговия ИИ към „Диджит Тек“, бе изпълнен с толкова надежди. Бе сигурен, че това щеше да е краят, че принудителното му отшелничеството скоро щеше да свърши. Ала не стана така. Все още бе затворен и не можеше да излезе на свобода, докато не открият заговорниците. Ако изобщо ги открият. Непоносимо бе дори да си мисли за това.
Опита да погледа телевизия, но нямаше никакъв смисъл. Нямаше смисъл и да разлиства томовете на „Нешънъл Алманах“, които бе разпечатал и подшил. Обикновено му бе приятно да ги разлиства, за да навакса пропуснатите години. Но не и днес. Направи си една „маргарита“, сръбна, сви устни при вкуса й толкова рано през деня и изля чашата в мивката. Алкохолизирането нямаше да помогне. Направи си вместо това сандвич със сирене и домати и си позволи една бира, за да го преглътне по-лесно.
След като Бен не му се обади до обяд, Брайън сам му позвъни. Никакви новини. Напредвали бавно. Чакай. Ще се свържа с теб, веднага щом се появи нещо. Благодаря много.
Най-накрая той се отдаде на един стар свой любимец — Е. Е. Смит и препречете четири тома, после — няколко новели за роботи от Бенфорд и накрая си легна.
Телефонът иззвъня чак по обяд на другия ден и Брайън го сграбчи моментално.
— Тук е д-р Снеърсбрук, Брайън. Току-що пристигнах в „Мегалоуб“ и искам да се видя с теб.
— Аз съм… ами, малко съм зает сега, докторе.
— Не, не си. Ти си в апартамента си сам и не си излизал цели два дни. Хората се безпокоят, Брайън, ето защо съм тук. В качеството си на твой лекар смятам, че е важно да те видя веднага.
— Може би по-късно. Ще ти се обадя в клиниката.
— Не съм в клиниката, а в твоята сграда, на първия етаж. Бих искала да се кача.
Брайън понечи да възрази, но в крайна сметка прие неизбежното.
— Дай ми пет минути да облека нещо.
Навлече дрехите си и когато входният звънец дрънна, отвори вратата.
— Не изглеждаш прекалено зле — рече лекарката, докато влизаше. Огледа го професионално от глава до пети, а сетне извади от чантата си диагностатора. — Ще ти бъда благодарна, ако си подадеш ръката.
Достатъчно бе едно докосване до кожата му. Малката машинка весело запиука, а сетне изпълни дисплея си с числа и букви.
— Кафе? — попита Брайън. — Току-що сварих прясно.
— Ще бъде чудесно — отвърна тя, присвила очи, вгледана в екранчето. — Температура, кръвно налягане, глюкоза, фосфоламин — всичко е в рамките на нормалното. Освен може би леко повишена алфа-реактиназа. Как е главата?
Той прокара пръсти по червеникавата си четина:
— Както винаги — никакви симптоми, никакви проблеми. Можех да ти спестя идването. Това, което ме безпокои, няма физически характер. Става дума за добрата стара меланхолия и потиснатост.