— Лесно разбираемо. Само сметана, без захар. Благодаря ти.
Тя седна на един от столовете до масата и разбърка кафето си, загледана в него, сякаш бе кристален глобус.
— Не съм изненадана. Трябваше да го предвидя. Работиш прекалено много, използваш мозъка си прекалено интензивно. Само работа и никакви забавления.
— В тази казарма не може да има кой знае какви забавления, нито пък в лабораторията.
— Напълно си прав и трябва да се предприеме нещо. Виновна съм, че не предотвратих това още преди да се бе случило. Но и двамата толкова се радвахме на възстановяването ти, на това, че прие имплантирания процесор, въобще — на всичко. А и работата ти: тръгна толкова добре, че състоянието ти бе достигнало емоционален връх. А сега се сгромоляса с трясък. Убийството в „Диджит Тек“ и последвалата задънена улица в разследването бяха последната капка, която преля.
— Ти информирана ли си за това?
— Бен ме закле да пазя тайна, а сетне ми разказа за всичко, което се е случило. Поради това пристигнах веднага тук. За да ти помогна.
— И какво ще ми предпишеш, докторе?
— Онова, което желаеш. Да излезеш оттук. Да си починеш, да промениш коренно обстановката.
— Страхотно, но в близкото бъдеще това едва ли ще бъде възможно. Аз наистина съм просто един затворник.
— Откъде знаеш? Нима ситуацията не се промени след разкриването на „Диджит Тек“? Смятам, че се е променила. Казах на Бен да дойде тук веднага, за да обсъдим всички подробности. Мисля, че е необходима преоценка на мерките за сигурност и съм на твоя страна.
— Наистина ли? — Брайън скочи и закрачи из стаята. — Само да можех да изляза оттук! С твоя помощ може би ще успея — той разтърка брадата си и усети наболата четина.
— Налей си още кафе — рече той и се запъти към спалнята. — Аз ще се обръсна, ще взема душ и ще се преоблека в чисти дрехи.
Когато той излезе, усмивката й се стопи. Нямаше изобщо представа дали можеха да убедят властите, че Брайън се нуждаеше от малко по-голяма свобода. Ала тя щеше да ги притисне дяволски силно да променят нещата. Бе взела решение: бе твърдо решена да застане на страната на Брайън, да му даде онази морална подкрепа, от която той така силно се нуждаеше. Дори това от нейна страна да бе циничен опит да се подобри душевното му здраве, тя все пак искрено желаеше да му помогне. По дяволите, не бе цинично, беше по-скоро логично. Тя изобщо не се бе омъжвала, работата й бе целият й живот. Но носеше отговорност за този Брайън, когото бе извадила от гроба, комуто бе подарила нов живот — отговорност, досущ като за едно новородено дете. Щеше да се бори като лъвица за малкото си, за да получи той известни права, привилегии, свобода.
Ядоса се не по-малко от Брайън, когато Беникоф дойде и — навъсен, непреклонен, делови — съобщи, че нищо не можело да се промени, докато не бъдат открити нови доказателства. Не бе случайно, че тя седеше на дивана до Брайън: физически бе преминала на негова страна и размахала назидателно пръст към Бен:
— Това изобщо не ме задоволява. Когато навън имаше убийци, добре, съгласих се и приех всичките мерки за безопасност в името на Брайън. Но всичко това се промени и…
— Не се е променило, докторе, още не сме открили хората, които стоят зад това.
— Дрънканици, да ме извиняваш за израза. Нима си забравил, че заплахите за живота на Брайън дойдоха, защото той не бе убит при първото нападение тук? Съществуванието му заплашваше бъдещия монопол на крадците върху изкуствения интелект. Но сега вече вие открихте тази фабрика за ИИ и намерихте някакъв шибан трепач на бръмбари. Страхотно! А след като брайъновият ИИ е по-усъвършенстван от техния, можем да си правим наши трепачи на бръмбари — при това по-добри. Разбираш ли изобщо за какво говоря?
— Аз разбирам напълно! — рече Брайън. — Вместо всичките тези охрани и постови, трябва да съобщим на света за напредъка ни в разработката на ИИ. Да дадем публичност за това, че скоро ще го внедрим в производство, за това какви огромни промени ще донесат нашите нови и умни роботи. Да оставим Бъг-оф в производство и да се заемем с разработката на основаващи се на ИИ продукти тук, в „Мегалоуб“ — за което, нека ти напомня, преди всичко бях взет на работа. Монополът е нарушен, тайната е издадена — тогава поради каква причина ще искат все още да ме убият?
— Имаш основание…
— Точно така. А ти командваш и можеш да вземаш решения.
— Чакай малко, чакай, не бързай толкова. Аз ръководя само разследването на обира в „Мегалоуб“. Въпросите на охраната и на безопасността, както сигурно знаете, са в ръцете на нашия приятел генерал Шорхт. Всичко, свързано с тях, се решава от него.