— МИ ли? Боя се, че терминът ми е непознат.
— Не се безпокой, и аз го научих току-що. Това е правилният термин, според бившия ми ИИ, а сега МИ — Свен. Би трябвало сам да се сетя! Машинен интелект! Смятам, че е по-точно. Както и да е, прегледах списъка и добавих още няколко идеи. Записал съм ги тук.
— Това е безкрайно приятна новина. Надявах се да намерим нещо далеч по-интересни и по-печеливши възможности от Бъг-оф.
— Е, току-що ги намери. Като начало би трябвало да сме в състояние да подобрим самия Бъг-оф. Да го променим достатъчно, за да се измени изцяло екологията на селскостопанското производство. Защото с добавената му интелигентност ролята му може да се разшири извън саденето, култивацията и събирането на реколтата и с първичната преработка, преди продукцията да напусне стопанството. Помисли си само колко ще се намалят разходите от транспорта и маркетинга.
— Това са умопомрачителни идеи. Нещо друго?
— Да, и още как. Трудно е да се измисли нещо, което да не може да бъде революционизирано, като му се добави повече интелект. Помисли си за рециклиращата индустрия — различните елементи все още така се смесват, че повечето от производствата трябва да започват с нови материали. А с масовото производство на МИ-процесори всяко парченце отпадък ще може да бъде анализирано и разделено на използваеми съставни части. Ами почистването и поддържането на улиците? Няма граници за наистина огромния потенциал на МИ. Не забравяй, че при Бъг-оф трябваше да се прикрива фактът, че в него е вложен МИ. А ние сега можем да разтръбим за нашия. Имам също така и дълъг списък с предложения за използването му във военната сфера — но те ще си останат архивирани, докато не постигна известно разбирателство с генерал Шорхт.
— Това май не е съвсем почтено спрямо Пентагона, Брайън. Той има дялово участие в тази компания — усмихна се Рохарт. — Но като имам предвид принудителното ти задържане, ще забравя, че изобщо си ми споменавал за военния списък.
— Благодаря. Във всеки случай имаме повече от достатъчно приложения, без дори да помисляме за военната сфера. На практика МИ би трябвало в интелектуално отношение да върши всичко, което е по силите на човека. Да вземем например охранителната дейност. Безброй хора се обучават да вършат ужасно досадни неща. Някога този занаят е бил привлекателен, но сега всичко е толкова автоматизирано, че малкото, което на човек му остава да върши в тази някога горда професия, е нечовешки монотонно. Не е възможно да накараш хората да са непрекъснато нащрек. Могат да допуснат грешка, да се случи нещастие. С роботите това е невъзможно, защото те нито могат да забравят, нито да притъпят бдителността си. Гражданските самолети вече летят автоматично, установен е компютърен контрол на летеца върху елерони, кормила, двигатели — върху всичко. Един МИ-пилот ще върши работата далеч по-добре, ще има директен интерфейс с компютрите и ще може да отменя решенията им в случай, че възникне аварийна ситуация. Никаква умора на пилота, никаква човешка грешка.
— В никой случай не бих искал да летя в самолет без летец. Ами ако нещо се повреди, ако възникне ситуация, за която машината не е програмирана?
— Рохарт, намираме се в 2024 година, такива неща вече не се случват. Днес човек е в по-голяма безопасност в небето, отколкото на земята. По-голяма е вероятността да те убие тостерът в кухнята ти. Далеч по-малко вероятно е самолетът да се повреди, отколкото пилотът да полудее.
— Има обаче още един пазар — по-голям от всички останали, взети заедно — продължи Брайън. — Това може да се окаже най-големият, най-важният продукт на света и пазарът му ще бъде по-обширен от този на автомобилната индустрия, по-обширен дори и от селското стопанство, развлеченията или спорта. Говоря за тъй дългоочакваният личен, роботизиран домашен прислужник. И ние сме почти готови да го доставим.
— Разбирам те и съм много ентусиазиран. Ще внеса предложенията ти пред борда и ще ги обсъдим.
— Добре. — Брайън остави листа на масата. — Надявам се да го кажеш и на генерал Шорхт. В същото време му съобщи, че няма да предприема нищо за разработката на тези идеи.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което чу. Отношението към мен е все още като към затворник. И като затворник аз протестирам и отказвам да работя каквото и да е. Никой не може да ме накара да работя, нали така?
— Не, разбира се, че не. — Рохарт изглеждаше обезпокоен. — Но имаш договор…
— Моля те да напомниш същото и на генерал Шорхт. Помогни ми да го притисна, моля те. Аз искам да се заема с тази работа, очаквам я с нетърпение. Но няма да си мръдна пръста, докато не стана отново свободен човек.