Рохарт си тръгна, поклащайки тъжно глава.
— На онези от борда това никак няма да се хареса, нали разбираш?
— Добре. Тогава им кажи да поставят въпроса пред генерала. Сега всичко зависи само от него.
Това вече ще поразбута нещата, помисли си Брайън. Бавно обели и изяде един банан, загледан през прозореца в облаците и синьото небе. Свобода. Но не и неговата, все още не. След като председателят на борда излезе от сградата, Брайън пое към лабораторията, следван на няколко крачки от бодигардовете си. Когато пристигна, д-р Снеърсбрук тъкмо паркираше колата си.
— Навреме ли идвам? — попита тя.
— Тъкмо навреме, док. Заповядай.
Тя понечи да заговори, но се сдържа, докато вратата на лабораторията не се затвори зад гърба им.
— Чакай сега, защо е тази страхотна загадъчност, това шушу-мушу?
— Просто така. Лабораторията е единственото място, където мога да разговарям, без да ме подслушва генералът.
— Сигурен ли си, че го прави?
— Подозирам го, а това е достатъчно. Свен е поел грижата това помещение да е наистина чисто от електронни подслушватели. Много е добър в тази област.
— Добро утро, д-р Снеърсбрук. Надявам се, че сте добре.
— Добре съм, Свен, много мило от твоя страна, че попита. Изглежда придобиваш нови очарователни привички за държане в обществото.
— Човек винаги трябва да търси съвършенството, докторе.
— Разбира се. А сега, Брайън, каква е тайната?
— Няма тайна. Просто ми писна окончателно да бъда затворник. Казах днес на Рохарт, че няма повече да си мръдна пръста, докато не ми свалят белезниците.
— Сериозно ли говориш?
— И да, и не. О, наистина го казах сериозно, но това е по-скоро димна завеса, която да прикрие истинския ми план. А той да изчезне оттук.
Снеърсбрук бе поразена.
— Не е ли прекалено драстично едно такова решение?
— Не, не е. Физически съм във форма, всеки ден тичам и го правя по-добре от охраната си. А ти като лекар как смяташ: бих ли могъл да понеса стреса на свободата?
— Физически — без проблеми.
— А умствено?
— Вярвам, че ще можеш. Надявам се. Ти успя да интегрираш паметта си до четиринайсетгодишна възраст. Мисля, че съществуват известни празноти, но те не са от значение, след като не знаеш за тях.
— Не може да ми липсва онова, което не знам.
— Точно така. Но дай ми малко време да се поуспокоя. Всичко това ми подейства като неочакван удар. Съгласна съм, че те държат тук пряко волята ти. Не си извършил никакви престъпления, не се очертават нови заплахи за живота ти, след като бе разкрита връзката с „Диджит Тек“. Да, май трябва да се съглася с теб. Имаш ли някаква идея какво ще правиш, като излезеш оттук?
— Да. Но няма ли да е най-разумно да не засягаме тази тема?
— Може би си прав. Животът ти си е твой и след като искаш да напуснеш това място — желая ти всичко най-хубаво.
— Благодаря. А сега, големият, важният въпрос. Ще ми помогнеш ли да го направя?
— О, Брайън, ти си ужасен. — Устните й бяха плътно присвити, но въпреки това върху тях се появи лека усмивка. Професията й на хирург я бе научила да взема моментално решения „на живот и смърт“. — Добре, ще го направя. Какво искаш?
— Засега нищо. Освен един малък заем. В сметката си имам само няколко долара, останали отпреди раняването ми. Би ли могла да ми заемеш десет хиляди долара в брой?
— И това наричаш малък заем? Добре, ще вляза в компютърната мрежа, ще използвам Бък-нет и ще продам това-онова.
— Най-искрени благодарности, док. Ти беше единственият човек, когото бих могъл да помоля за това. Кажи ми сега: проверяват ли теб или колата ти, когато идваш тук?
— Разбира се, че не. Имам предвид, че трябва да показвам пропуска си на портала, но никога не са претърсвали колата.
— Добре. Тогава моля те вземи този списък и използвай част от парите, които ми даде назаем, за да купиш записаните неща. Имаш ли нещо против да се видим пак тук, да речем след седмица? Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако успееш да ми донесеш нещата от списъка. Ще се поберат лесно в лекарската ти чанта. След което ще те помоля да забравиш всичко за известно време. Аз ще ти позвъня по телефона, когато наближи моментът.
По време на разговора им Свен не се обади, не каза нищо, докато Брайън не изпрати лекарката.
— Пропусна да споменеш на доктора, че и аз ще дойда с теб.
— Не стана дума.
— Съзнателното пропускане на важни факти не е ли равно на лъжа?
— Моля те, да оставим философските спорове за друг път. Имаме да свършим маса неща. Да са се обаждали от „Кал Тек“?
— Днес ти изпращат молекулярната памет.
— Тогава да се залавяме за работа.