Бяха сами в клуба, седнаха и се заеха с огромните като купи чаши с ледени „маргарити“. Чуваше се приглушена, носталгична музика, древна класика от древната група Ю-2. Тя преглътна, въздъхна, докосна с кърпичка устните си и положи ръка върху неговата.
— Брайън, мисля, че не е справедливо да те държат затворен тук. Веднага щом научих за това, подадох официален рапорт-оплакване, депозиран по каналния ред. Не че ще помогне нещо, но… Дори не си направиха труда да ми отговорят. Знаеш ли, че ме връщат обратно в Боулдър?
— Никой не ми е казвал.
Топлата й ръка бе още върху неговата, физическият контакт му бе приятен и той не отдръпна ръката си.
— Няма и да ти кажат, нали? Ето кое ме тревожи, високомерният начин, по който просто ме преместват оттук. Никакви въпроси, никакви консултация. Просто — прас! и толкоз. А има още толкова много работа да се върши по ИИ. За мен тя е далеч по-интересна, отколкото да пиша тъпи кодове за военните програми. И така, всичко това доведе дотам, че да помисля за промяна в кариерата си. Ще подам оставка при военните и отново ще се върна към цивилния живот.
— Не и заради мен, нали? — Той освободи ръката си от нейната и сключи пръсти в скута си.
— Отчасти или до голяма степен. Не искам да бъда част от военната система, която се отнася толкова зле към някого. А и става въпрос за работата. Искам да продължа да работя по ИИ с теб — ако ме допуснеш.
Тонът на Шели бе нисък, сериозен. Тъмните й очи бяха неспокойни, вгледани в неговите, търсещи помощ. Брайън се извърна, взе чашата си и отпи голяма глътка, от която зъбите му изтръпнаха.
— Шели, чуй ме. Аз не мога да поема отговорността за решението ти. Имам си достатъчно грижи със себе си…
— Не искам това от теб, Брайън. Не ме разбра. Това си е мое собствено решение, мое действие, от край до край. Знам, че при теб нещата вече са много по-добре. Но знам също какво си преживял. От време на време си проличава. Затова те моля да разбереш, че ще напусна ВВС, независимо какво ще кажеш. Служих два пъти повече време, отколкото е записано в договора ми, което означава, че съм им платила дължимото за образованието си с лихвите. А имам и личен мотив. Толкова много бях погълната от работата си, че не забелязах как годинките си отиват. Е, не съм се превърнала още в дърта вещица, но…
Тя се разсмя, протегна ръка и прокара пръсти през косата си, очертанията на тялото й се виждаха ясно дори и в леко затъмненото помещение.
— Шели, ти си великолепна. И винаги ще бъдеш. Но аз съм твърде объркан сега, имам на главата си прекалено много неща, за да мога да участвам…
— Ш-ш-ш-т — рече тя и докосна с пръст устните му. — Не те карам да правиш или да казваш нищо. Дойдох тук, за да ти кажа, че приключвам с ВВС. Ще ти драсна писъмце веднага, щом се отърва от лапите им. С моята квалификация ще си намеря работа навсякъде, при това за двойно по-голяма заплата. Не се безпокой за мен. Но ако мога с нещо да помогна в разработката на ИИ, то бих искала да се заема с това. Да бъда част от екипа. Окей?
— Окей. Дали разбираш…
— Повече отколкото си мислиш, Брайън.
Телефонът му изпиука.
— Извини ме за секунда. Да?
— Обажда се Свен. Свен-2 направи някои значителни и безкрайно интересни разкрития. Възможно ли ти е да се върнеш тук?
— Да, разбира се. — Той окачи отново телефона на колана си. — Трябва да се върна в лабораторията.
Тя скочи на крака, ядосана, засегната.
— Значи докато ме нямаше, си взел някого на работа? Значи това било…
— Шели, проявяваш се като параноичка. Обади се Свен, нали си спомняш — нашият ИИ. Той работи по някои програми и е получил резултати, за които искаше да ме попита нещо.
Тя се засмя.
— Прав си. Начален стадий на параноя. Прекалено дълго съм носила униформа. Ще трябва просто да я захвърля.
Тя взе ръцете му в своите, надигна се на пръсти и го целуна горещо по бузата, пусна го, обърна се и тръгна към вратата.
— Ще се обадиш ли?
— Обещавам, наистина. Когато започна да разработвам приложенията на ИИ, ще искам да си до мен. Много здраве на баща ти.
Сподирен от бодигардовете си, той закрачи бързо към лабораторията. Шели му харесваше, харесваше му да работи с нея, но сега не искаше да мисли за това. По-късно, и то ако всичко се поуспокоеше. За какви следи бе споменал Свен? Не бе споменал никакви подробности, заради евентуалното подслушване на телефона разбира се. Но тонът му бе настоятелен — и за първи път използваше такъв тон.
Когато влезе, Свен го чакаше до вратата и тръгна пред него.