— Не, не искам! — рече високо той. — Става вече непоносимо.
Той блъсна стола си назад, удари се в масата, докато се обръщаше, и разля питието си. Не се обърна, а излезе с широки крачки, като затръшна вратата. Барманът дотича веднага с кърпа в ръка и изчисти разлятото.
— Ще донеса друго питие — рече той.
— Няма нужда. Мисля, че тази вечер Брайън повече няма да се върне.
Усети, че всички присъстващи в залата се стараеха да не я гледат, докато си допиваше питието. Извади електронния си бележник и въведе няколко бележки. Когато свърши, взе чантичката си, изправи се, огледа стаята и отиде при сержанта, който си пиеше напитката на бара.
— Извинете, сержант, майор Ууд тук ли е днес?
— Да, госпожо.
— Бихте ли ми казали как да го намеря?
— Ако нямате нищо против, ще ви отведа при него.
— Благодаря.
След като излезе с гръм и трясък от бара, Брайън трябваше да събере цялата си воля, за да не взема стълбите по две наведнъж. Бързо, да, но нямаше никак да е добре да привлича внимание с тичането си. Заключи вратата зад себе си, след което грабна клещите, които бе оставил на масата. Свен бе прерязал ключалката на алармената му гривна, след което я бе затворил с тънка метална халка. Брайън я преряза, остави клещите и гривната на леглото, събу панталоните си в движение, подскачайки на един крак, и едва не падна, след което свали и обувките си. Пластмасовата кутия с боя за коса си бе на мивката, където я бе оставил. Той я грабна и започна да я отваря, а сетне изруга на глас.
— Първо ръкавиците, глупако. Всичко е изчислено във времето. Но ако забравиш някоя подробност, цялата работа може да пропадне.
Пусна водата в мивката, накваси косата си и остави водата да тече. Отвори кутията несръчно заради ръкавиците, изля половината от съдържанието й върху главата си и я втри в косата.
Макар и прозрачна, течността боядиса мигновено косата му черна. Боята се продаваше масово и гарантираше боядисване само на косата, не и на кожата. Носеше ръкавиците, защото ноктите и косите са почти идентични и ако ноктите му почернееха, то това щеше да привлече ненужно внимание. Използва остатъка от боята, за да повтори някои по-светли места и внимателно да оцвети и веждите си.
След като избърса с кърпа главата си, той изплакна ръкавиците и пластмасовата кутия. Щеше да я вземе със себе си. Остави ръкавиците в едно кухненско чекмедже, сгъна пешкира и го постави при купчинката на чистите. Ако планът му успееше, то щеше да последва разследване и експертите сигурно щяха да открият следи от боята; не искаше обаче да им улеснява работата. Хвърли бърз поглед на часовника си. Оставаха му само три минути!
Дръпна най-долното чекмедже на писалището си — толкова силно, че го събори на пода. Майната му, да си седи там! Навлече униформената риза върху ризата с къси ръкави, която бе облякъл, сетне — панталоните, завърза връзките на високите военни обувки, с мъка върза възела на вратовръзката с цвят каки.
От огледалото го гледаше съвсем различен Брайън; накриви баретата под същия ъгъл, под който носеха баретите си и останалите парашутисти. Беше си пришил сам емблемата на 82-ра преносима дивизия на рамото. Никакви нашивки — редник, един от многото в униформа. Точно така искаше да изглежда.
Тъкмо пъхаше портфейла си в джоба, когато телефонът иззвъня.
— Да, кой се обажда?
— Тук е д-р Снеърсбрук, Брайън. Питах се дали не бих могла…
— Сега не ми се говори, докторе. Ще си направя един сандвич, ще му пийна здравата, ще погледам малко глупава телевизия и ще си легна рано. Можем да поговорим утре. А ако искаш да говорим сега, не го прави. Защото затварям телефона.
Оставаха вече само две минути. Понечи да закачи телефона на колана си, но се сети, че можеха да засекат по него местоположението му и го хвърли на леглото. Сложи пластмасовата кутия от боята в хартиена кесия. Угаси осветлението и открехна леко вратата. Коридорът бе пуст. Затвори съвсем тихо вратата зад себе си. Бързо към пожарния изход отзад. Сърцето му тупкаше като полудяло, когато затвори тежката врата зад себе си.
Все още късметът му работеше. Коридорът, водещ до задния вход на сградата, бе пуст. Върви бавно, покрай отворената врата на кухнята, не поглеждай през нея! — и отвори задната врата!
Дръпна се встрани, когато влязоха двама готвачи в бели униформи. Спореха нещо на бейзболна тема и изглежда не го забелязаха. Но сигурно щяха да се сетят за излизащ войник, ако възникнеше проблем. Ако се задействаше алармената инсталация, то те щяха да насочат охраната подире му. Ето я колата, в сянката, хвърляна от сградата — единственото място, което не се осветяваше пряко от живачните лампи.