— Чудесно. Идвам след минута. — Той затвори вратата и започна да се съблича.
Барманът си бъбреше със самотен пияница на другия край на бара; вдигна глава и дойде при тях още като влязоха и се настаниха на маса край камината.
— Какво ще вземеш, Шели?
— Каквото се пие в страната, разбира се.
— Точно така. Две халби „Гинес“, ако обичате.
— Пак ще вали — рече барманът мрачно, докато бавно и търпеливо наточи бирата и остави чашите на бара да се слегне пяната им.
— Нали винаги е така? Добре за фермерите, зле — за туристите.
— Ами, на туристите им харесва. Те изобщо няма да опознаят страната, ако не вали като из ведро.
— Точно така. Имате ли тук телефон?
— Отзад, до вратата.
Барманът допълни чашите и ги донесе.
Брайън отпи от пяната на черната като катран течност.
— Възхитителна е на вкус — рече Шели.
— Освен това е и хранителна. А и като пийнеш повечко, ще те хване. Обзалагам се, че действа и лечебно срещу настинки. Сега ще ида да се обадя.
Сръбна още веднъж и отиде да намери телефона. Пъхна фонокартата и набра швейцарския номер. Веднага след като набра първите четири цифри, се чу пронизителен сигнал и заговори механичен глас:
— Вие се обаждате от Ирландия до Швейцария. Кодът, който набрахте, вече не съществува. Това съобщение ще бъде повторено на немски и на френски…
Брайън смачка хартийката, върху която бе записал номера, хвърли я в пепелника до телефона, върна се на масата, пресуши халбата си и даде знак да му донесат нова.
— Виждаш ми се начумерен — рече Шели.
— Как иначе? Не стана. Номерът не бе телефонен. Свен-2 намери тези числа скрити в една от програмите на ИИ и изглежда си е помислил, че е телефонен номер. Но се оказа, че не е. Изглежда е бил някакъв код, който съм записал, когато съм разработвал първия ИИ. Да го забравим.
— Усмихни се. Ти си свободен човек в един свободен свят и това би трябвало да означава много.
— Така е, но не и в момента. Сигурно настинката ме събаря. Давай да си допиваме бирите и да се връщаме в хотела. Мисля, че малко сън ще ми дойде добре. След хапчетата и бирите би трябвало да спя като заклан.
40.
21 декември 2024
Когато Брайън се събуди, минаваше седем вечерта и той примигна в мрака на стаята.
— Засякох помръдване на клепките ти — рече Свен. — Искаш ли да запаля осветлението?
— Направи го.
Десет минути по-късно той излезе от асансьора и се насочи към трапезарията. Шели седеше на една маса до отсрещната стена и му помаха.
— Надявам се, че нямаш нищо против, гдето започнах без да те чакам. Сьомгата е невероятно вкусна. Трябва да я опиташ.
— Непременно, особено след като изведнъж усетих вълчи глад. Има много още да се желае от аеропланните буламачи и от сандвичите със сирене.
— Изглеждаш доста по-добре.
— И се чувствам по-добре. Хапчетата и сънят си свършиха работата.
— Обади се адвокатът ти. Съобщих на рецепцията, че ще спиш и затова прехвърлиха разговора в моята стая. Беше много доволен от всичко, включително и от това, че се налагало да платиш глоба от петдесет лири.
— Защо?
— И той не бе много наясно. Каза, че било своего рода опъване на ушите, и за приключване на делото. Той вече платил и значи си свободен човек. Освен това се заел да ти извади паспорт и смята, че ще може да пусне достатъчно връзки да го получиш утре. Каза да му се обадиш сутринта. Не бях особено възхитена от това му постижение. В Щатите паспорт се вади за десет минути.
— Но, мила моя девойко, ти не се намираш в онази далечна страна, в която всички компютри работят и влаковете тръгват по разписание. Нека да ти обясня: да извадиш паспорт в Ирландия за един ден е направо върховно постижение.
— Предполагам, че можем да се възползваме от остатъка на деня, а и ти да се оправиш напълно от настинката. Мислил ли си какво ще предприемеш оттук нататък?
— Не мога да направя много неща без паспорт. След като го получа, започваме да търсим мистериозния д-р Бочорт. А в този момент смятам да излапам една вечеря с може би няколко бири за по-леко преглъщане. А след като ще останем тук поне още един ден, можем да помислим за разглеждане на забележителностите утре заран.
— В дъжда?
— Това е Ирландия. Ако не излезеш в дъжда, значи да не излезеш никога.
— Нека си помисля. Ти си вечеряй, ще се видим по-късно. Трябва да се обадя по телефона.
Брайън вдигна въпросително вежди и тя се засмя.
— Не до Щатите или до някой, който може да бъде подслушван. Преди да напусна Л.А. се обадих на една братовчедка в Израел. Единственото ми угризение на съвестта, когато реших да ти помогна, бе свързано със семейството ми. Скоро ще оперират баща ми. Братовчедка ми ще се обади на мама, инструктирала съм я да не казва, че може да й позвъня в Израел. Съжалявам, Брайън, но това бе най-доброто, което можах да измисля…