— И това те води до някакви изводи?
— Моля за търпение и внимание, защото се опитвам да обмисля нещо, за което не притежавам никакъв опит: човешките емоции и себичност. Преди доста време направих оценка на човешките достойнства и тогава я смятах за вярна. Вече не съм толкова сигурен, че съм бил прав.
— Каква оценка?
— Ще стигна и до нея. Знам един факт, който не съм ти споменавал. Чух твоите познати да говорят за безпокойството си относно твоето физическо и умствено здраве. Всичките, с единственото изключение — генерал Шорхт — правят усилия да облекчат живота ти.
— Много е приятно да го чуя, Свен. А какъв е фактът, който скри?
— Мога да те уверя, че го направих за твое добро.
— Не се съмнявам. Какъв е фактът?
Мълчание. И най-сетне — неохотна връзка.
— Подочух един телефонен разговор.
— Подочу ли? И как?
— Как ли? По най-лесния начин. След като един преносим телефон притежава достатъчно електроника да излъчва координатите си и да приема обаждания, нима смяташ, че аз не бих могъл да постигна същото, та дори и повече? Електрониката е много елементарна. Инсталирах я преди доста време.
— Какво искаш да кажеш? Че си подслушвал чужди разговори? Чии?
— На всички, разбира се. Всеки разговор в района, където се намирам физически.
— И моите ли?
— На всички. Това е много интересен и поучителен опит.
— Отклоняваш се от темата. Отговори ми: чий телефонен разговор си скрил от мен? Кажи ми веднага. Времето за криене свърши.
Ако е възможно човек да въздъхне мислено, то Свен направи тъкмо това. От единия към другия мозък се предаде усещането за примирение и неизбежност.
— Твоята спътничка Шели проведе телефонен разговор.
— Аз бях там, знам за него и не ме интересува. Това не е важно.
— Не ме разбра правилно. Не става дума за този разговор, а за по-раншен…
— Майната му! Не искам да разговаряме за нея и за телефонните и обаждания…
— Може и да те заинтересува. Това е от изключително значение за оцеляването ти. Тя проведе разговора, за който говоря, от влака в Мексико, когато излезе от купето. Преди да скриеш телефона във влака.
Брайън едва ли не се боеше да зададе въпроса, боеше се, че вече знае отговора.
— С кого разговаря?
— С мъж, когото не познавам. Ала от съдържанието на разговора и намеците, очевидно той е един от помощниците на генерал Шорхт.
— Знаеш го от вчера и не си ми го казал?
— Точно така. Вече ти споменах защо.
Брайън усети как в гърдите му изригва гняв. Всичко, което тя бе казала и което бе сторила, бе лъжа. И тази лъжкиня, тази предателка, бе станала свидетелка на унижението му и сигурно в този момент му се надсмиваше. Навярно го бе лъгала още след завръщането си от Лос Анджелис. Бе отишла там да види баща си, но най-вероятно се е видяла и с генерал Шорхт. Каква част от това, което му бе казала, бе истина и каква — актьорска игра? Гневът му потисна всички останали чувства. Онази кучка го бе предала. Може би и Снеърсбрук бе замесена. Дори и Свен бе скрил предателството от него до този момент. Нима бе сам-самичък на този свят? Ядът му се превърна в отчаяние. Намираше се на ръба на черна душевна яма и бе на път да се сгромоляса в нея.
— Брайън.
Гласът идваше отдалеко. Името прокънтя отново и отново в съзнанието му. Не можеше да вижда добре — всичко бе размазано пред погледа му: разтърка очи, изтри сълзите и видя големите бляскави очи на Свен.
— Брайън, имам и добра новина. Нещо, на което ще се зарадваш. Възможно е да се обадиш на д-р Бочорт.
— Какво говориш? Нали ти казах снощи, че това изобщо не е телефонен номер.
— Знам. Така е, защото те излъгах. Нали си спомняш, че ти съобщих номера пред Шели. Още не бях съвсем сигурен дали да разкрия двуличието й пред теб. Но бях сигурен, че не бива да й давам информация, която тя да предаде на генерала.
— Я чакай, ти ли ще ми говориш за двуличие? — рече на глас потресеният Брайън и почти се усмихна в тъмното. Беше свързан с МИ, който бе по-голям Макиавели от самия Макиавели!