— Наближаваме, Базел е на двайсет и девет километра. Ще свия в първата отбивка и ще изчакаме да съмне. Откри ли нещо обнадеждаващо в подробностите относно пресичането на швейцарската граница?
— Голямо разочарование. От последния телефонен автомат си заредих всичко, което мрежите имаха в наличност за Швейцария. Мога да твърдя с увереност, че знам всяка подробност за историята й, езиците, икономиката, банковата система, наказателния кодекс. Голяма скука. Ала никъде в тази информация нямаше данни за граничния контрол.
— Тогава ще трябва да се справим по старомодния начин. Ще погледаме и ще видим какво да предприемем.
Когато съмна, Свен бе заключен в багажника. Брайън следваше указателните табели към границата, докато не видя будките и сградата на митницата. Спря до бордюра.
— Ще отида пеша — извика той към задната седалка. — Пожелай ми успех.
— Ще го направя, ако молбата ти е официална — отвърна приглушеният глас. — Но понятието „успех“ е недействително, предразсъдък — еквивалент на вярата в…
Брайън пропусна да узнае на какво бе еквивалент успехът и затръшна вратата. Имаше слана и локвите бяха замръзнали. Колите и камионите се носеха към границата, пресичаха я, имаше и други пешеходци като него, натоварени с коледни покупки. Той се спря, когато ги видя, че минават през една врата в сградата на митницата. Нека си минават. Той нямаше да поеме подобен риск. Приближи още малко и видя да приближава кола с британски регистрационни номера.
Мина покрай граничния пост, който очевидно бе безлюден. Ето ти нови данни за базата на Свен относно Швейцария.
В късния следобед те отдавна вече се намираха в Швейцария и наближаваха италианската граница. Върху указателната табела бе написано „Сент Мориц“.
— Пристигнахме — извика Брайън през рамо. — Ще спра до онзи сервиз пред нас, има чудесна телефонна кабина. — Този път не добави нищо за пожелание за успех.
Набра номера, чу сигнала „свободно“. Някой вдигна слушалката.
— Бите? — беше същият глас, както и при първото му обаждане.
— Обажда се Брайън Делейни.
— Мистър Делейни, добре дошъл в Сент Мориц. Нали правилно съм разбрал, че си в града?
— Намирам се в един сервиз на входа на града.
— Чудесно. Значи пристигаш с кола?
— Точно така.
— Ако сега се насочиш право към центъра на града, ще забележиш указателни табели, които сочат пътя към гарата. На немски се нарича банхоф. Точно срещу гарата има едно малко хотелче на име „Ам Пост“. Там имаш резервирана стая. Ще ти се обадя по-късно.
— Вие д-р Бочорт ли сте?
— Търпение, мистър Делейни — рече той и затвори.
Търпение, как ли пък не! Но едва ли имаше друг избор. Щом като ще е в хотела, така да бъде. Върна се при колата, докладва на Свен, сетне поеха към гарата. Не беше лесно, системата на еднопосочно движение бе напълно объркваща, но най-сетне натисна спирачките пред хотел „Ам Пост“. Край на следата?
— Много е приятно да се раздвижиш отново — рече Свен, след като отново бе монтиран. Разходи се, шумолейки из стаята, извади захранващия кабел и го мушна в контакта. — Сигурен съм, че ще ти е интересно да узнаеш, че ни наблюдават. Малката леща в полилея е обектив на видеокамера. Предава сигнала посредством телефонната линия.
— Къде го предава?
— Не знам.
— Тогава не можем да направим нищо, освен да следваме указанията. Зареди си батерията, а и аз имам нужда от зареждане. Ще позвъня да ми донесат нещо в стаята. Защото нямам никакво намерение да мръдна оттук, докато телефонът не позвъни.
Чакането бе дълго. Свен се бе заредил и бе прибрал захранващия кабел, Брайън отдавна бе свършил със сандвичите и бирата и бе изнесъл подноса в коридора. Дремеше във фотьойла, когато точно в девет часа вечерта телефонът изпиука; веднага грабна слушалката.
— Да?
— Би ли напуснал хотела сега, заедно с приятеля си? Ако минете през бара, ще можете да използвате страничния вход. Сетне завийте наляво и вървете до ъгъла.
— А после какво да направя?
Отсреща се чу изщракване.
— Слагай си шлифера и шапката, Свен. Излизаме на разходка.
Слязоха по стълбите на партера. Походката на Свен вече бе перфектна: с вдигнатата си яка, нахлупената шапка и обвит с шала си, МИ изглеждаше напълно нормален, поне от разстояние. Малкото фоайе бе пусто, пресякоха го на път за бара. За късмет, той бе зле осветен само от малките лампи върху масите. Барманът лъскаше някаква чаша и не вдигна поглед, когато те прекосиха помещението до отсрещната врата. Улицата бе пуста и осветена от разположени на голямо разстояние улични лампи. Отидоха до ъгъла и там от един тъмен вход излезе някакъв мъж.