— Следвайте ме — рече той със силен акцент и се извърна. Пое бързо по още по-тясна уличка, сетне зави по алея, която водеше до хлъзгави, каменни стълби. Изкачиха ги и се озоваха пред друга улица. Там мъжът се спря, обърна се и погледна надолу. Доволен, че не ги следяха, той излезе на улицата и помаха с ръка.
Светнаха фаровете на паркирана кола. Тя потегли и спря пред тях. Водачът им отвори задната седалка и им посочи с жест да се качат. Веднага щом седнаха, големият мерцедес бързо потегли. Когато минаха под светлината на една улична лампа, Брайън забеляза, че шофираше жена. Набита и на средна възраст, досущ като мъжа, който седеше до нея.
— Къде отиваме? — понита Брайън.
— Не разбира английски — това бе единственият отговор, който получи.
— Ворбити романещи? — попита Свен.
Мъжът се обърна и ги погледна.
— Ну се ва ворби делок ин романещи — рече сопнато той.
— За какво си говорихте? — попита Брайън.
— Попитах го дали говори румънски, използвах литературния израз. Той ми отговори на същия език, но не и литературно, че не ще никакви приказки.
— Добре се справяш.
Излязоха от центъра на града и поеха към предградията. Това бе по-изисканата му част: къщите бяха големи и скъпи, всяка със собствена ограда и малка горичка. Завиха в подхода към една от тези къщи и влязоха през отворената врата в гаража. Вратата се затвори и осветлението се запали.
Водачът им отвори вратата към къщата и им махна да го последват. Минаха по коридор и се озоваха в голяма стая, чийто стени бяха покрити с лавици книги. Слаб, белокос мъж затвори книгата, която четеше, и бавно се изправи на крака.
— Мистър Делейни, добре дошли, добре дошли.
— Вие ли сте д-р Бочорт?
— Да, разбира се… — Той гледаше навлечената с дрехи фигура на Свен с огромно внимание. — А този — мога ли да го нарека джентълмен? — навярно е приятелят, който откри съобщението ми?
— Не съвсем. Беше друг приятел от същия вид.
— Казвате „вид“? Значи е машина тогава?
— Машинен интелект.
— Чудесно. Налейте си малко вино. Доколкото разбрах, името на приятеля ви е Свен?
— Така се казвам. А това, че го знаете, разкрива факта, че видеокамерата в хотелската стая е била ваша.
— Трябва непрекъснато да съм нащрек.
— Д-р Бочорт — намеси се Брайън, — изминах дълъг път, за да се срещна с вас и имам редица неотложни въпроси, които чакат отговорите си.
— Търпение, млади човече. Когато стигнеш моята възраст, ще се научиш да вършиш бавно нещата. Вземи си виното, настани се удобно и аз ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш. Разбирам нетърпението ти. С теб са се случили ужасни неща…
— Знаете ли кой е отговорен за това?
— Боя се, че не. Но нека започна от началото. Преди време ме потърси мъж на име Смит. По-късно разбрах, че истинското му име е Джей Джей Бекуърт. Сега, преди да ми зададете каквито и да е въпроси, нека ви разкажа всичко, което знам. Преподавах в Букурещкия университет, когато този мистър Смит си уговори среща с мен. Знаеше за изследванията ми в областта на изкуствения интелект и искаше да ме наеме да работя в тази област. Каза ми, че някакъв изследовател е успял да създаде ИИ, но внезапно починал. Трябвало някой да продължи работата му. Предложи ми голяма сума пари, която аз с радост приех. Разбира се имах силни подозрения, тъй като още от началото бе очевидно, че във всичко това има нещо незаконно. На Запад има много учени, голяма част от тях са далеч по-квалифицирани от мен и биха се заели с тази работа с удоволствие. Но това не ме възпря. Ако познавате тъжната история на моята малка страна, сигурно ще знаете, че би трябвало многократно да съм правил компромиси, за да достигна до тази преклонна възраст.
Той се закашля и посочи гарафата върху подноса с виното.
— Чаша вода, ако обичаш. Благодаря.
Той пийна от водата и остави чашата на масичката до себе си.
— Случилото се след това без съмнение ти е известно. Отидох в щата Тексас, където ми предоставиха файловете. Указанията бяха ясни: да произведа търговски продукт, който да използва твоя ИИ. Знаеш, че успях, след като си намерил моето кодирано съобщение в твоя ИИ.
— Защо оставихте това съобщение? — попита Брайън.
— Мисля, че е очевидно. Към теб е извършена голяма несправедливост. Бекуърт си мислеше отначало, че си мъртъв, наистина се хвалеше с престъплението, каза ми за убитите, каза също, че и аз съм замесен. Направи го, за да си осигури мълчанието ми. Твърдеше, че никой нямало да повярва, че не съм участвал в конспирацията още от самото начало, и това очевидно бе истина. Но сетне нещо се обърка, Бекуърт бе много разстроен. По онова време вече Томсън ръководеше завода, а аз приключвах с разработката на ИИ. Знаех, че Бекуърт ще замине скоро и го принудих да уреди и моето изчезване.