— Или се прибирам обратно в куфара ли?
— Свен, ти се шегуваш!
— Благодаря. Работя от известно време по усъвършенстване на тази техника. С риск да ти се сторя сълзлив, съм длъжен да подчертая, че дължа живота си, самото си съществувание на теб. Поради тази причина само аз не бих направил нищо, което да ти навреди.
— А имаш ли други причини?
— Много. Надявам се, че няма да ти прозвучи много антропоморфно, ако кажа, че ми харесваш. И те смятам за близък приятел.
— Чувство, което и аз споделям.
— Благодаря ти. И тъй, ако си говорим между приятели, не се ли боиш за личната си безопасност? Имаше опити за покушение срещу теб. А и военните…
— Смятам, че убийствата вече не са американско средство, след разпускането на ЦРУ. А що се отнася до другата банда — военните — просто ще разлая кучетата. Ще разкажа на пресата всичко, което знам за престъпниците. Ще дам на противника да разбере, че притежава погрешния ИИ, че моят усъвършенстван ИИ сега е собственост на „Мегалоуб“ и на правителството на Съединените Щати. А противниците, които и да са те, могат да получат дял от него, само ако купят акции на компанията. Котката изскочи от чувала. Да ме убиват сега ще е противопоказно. Да ме отвлекат — мен или теб — ще е по-целесъобразно, предвид онова, което се нарича промишлен шпионаж. Но съм убеден, че шведското правителство няма да погледне с добро око на това. Особено след като го уверя, че ще е първо на опашката за сдобиване с ИИ, в замяна на помощта му. „Мегалоуб“ ще се съгласи с това, заради безопасността ни. Една компания може само да спечели от продажбите, а Швеция има купища крони.
Първият репортер пристигна двайсет минути по-късно; някой очевидно му се бе обадил. Но още преди да успее да включи магнетофона си, зад него се появи видеооператор, който започна да снима.
— Името ми е Лундвал от „Дагенс Нюхетер“, ето картата ми. Бихте ли ми казали, сър, каква е тази машина, която седи — ако използвам правилната дума — на стола срещу вас?
— Тази машина е машинен интелект. Първата в света.
— Тя е… Може ли да говори?
— Навярно по-добре от вас — отвърна Свен. — Да му казвам ли още нещо?
— Не. Не и преди да разговаряме с Бен. Да се качваме в стаята си.
Когато излязоха, забелязаха, че фоайето се изпълваше с възбудени журналисти. Пробляскваха светкавици, викаха въпросите си към тях. Брайън си проби път към администраторката.
— Съжалявам за всичкия този шум.
— Няма нужда, сър. Полицията е на път за насам. Тук, в „Лейди Хамилтън“ не сме свикнали с подобни неща и никак не са ни приятни. Съвсем скоро редът ще бъде възстановен. Ще приемате ли телефонни обаждания?
— Не, не смятам. Но очаквам посетител — мистър Беникоф. Ще го приема веднага, щом пристигне. Надявам се това да стане утре по някое време.
Веднага след като влязоха в стаята, Брайън включи телевизора, за да види, че той и Свен бяха станали предмет на извънредни новини по шведската телевизия. За броени минути темата бе подета и от други станции и обиколи света. Котката наистина бе изскочила веднъж и завинаги от чувала.
По-късно, когато огладня, той поръча да му донесат сандвич в стаята. Когато отвори вратата, забеляза, че дребничкият сервитьор с ориенталски произход се съпровождаше от двама полицаи — всеки от тях бе поне с две глави по-висок.
По-малко от пет часа след като се бе обадил на Беникоф, телефонът иззвъня.
— Обаждат се от рецепцията — каза Свен.
Изненадан, Брайън вдигна слушалката.
— Господинът, за когото споменахте — мистър Беникоф — е тук. Искате ли да го приемете.
— Тук, в хотела? Сигурна ли сте?
— Напълно. Полицията вече провери документите му.
— Да, ще го приема, разбира се.
— Военните самолети имат обсег до девет хиляди километра — рече Свен. — И през по-голямата част от полета могат да поддържат скорост от 4,2 Mach25.
— Сигурно това е причината. Добрият стар Бен трябва да е дръпнал някои доста влиятелни конци.
На вратата се почука и Брайън отвори. Пред него стоеше Бен и държеше в ръка американски паспорт.
— Мога ли вече да вляза? — попита той.
43.
31 декември 2024
— Доста бързичко пристигна, Бен.
— С военен самолет. Тясно, неудобно, но много бързо. Когато спряхме да заредим за последен път, паспортът вече ни чакаше. Напълно готов, липсва му само подписът ти. Получих указания да го подпишеш в мое присъствие.