— Горката Шели. Все още живееш в миналото. Поставяш национализма, войнстващия шовинизъм над личната чест, над всичко. Без да знаеш, че национализмът е мъртъв, че сега името на играта е „международен национализъм“. Студената война също е мъртва, Шели, и да се надяваме, че скоро всички войни ще спрат. И ние най-сетне ще се отървем от бремето на военните. Изкопаеми, които са прекалено глупави, за да се оттеглят сами. Ти си взела решението си и ми разказа за него. Край на разговора. Довиждане, Шели. Мисля, че повече няма да се срещнем.
Той избърса устните си със салфетката, стана и се обърна.
— Не можеш да ме отпратиш така. Дойдох да ти дам някакво обяснение, може би да поискам извинение. И аз съм човек и мога да бъда наранена. А ти ме нараняваш, не го ли разбираш? Дойдох да поискам прошка. Ако не го разбираш, значи си повече машина, отколкото човек. Не можеш просто така да ми обърнеш гръб и да си тръгнеш!
Но той, разбира се, направи тъкмо това.
44.
Ла Джола, Калифорния
8 февруари 2026
Ерин Снеърсбрук мярна датата на сутрешния си персонализиран вестник само с периферното зрение. В него имаше много малко общи новини, никаква политика и спорт, но много биохимия и изследвания на мозъка. Беше потънала в една статия за растежа на нервите, но нещо я човъркаше непрекъснато. Тогава тя погледна отново датата, остави листовете вечна хартия на масата и взе чашата си с кафе.
Тази дата. Никога нямаше да я забрави, никога. Можеше да я отмести някъде встрани, когато бе заета, ала все нещо щеше да й напомни и онзи ден отново да изплува. Първата гледка на раздробения череп, на погубения мозък, необятното чувство на отчаяние, което я бе смазало. После отчаянието отстъпи място на надеждата, а сетне — на огромното удовлетворение, че Брайън бе оцелял.
Нима бе минала още една година? Година, през която не го бе виждала и не бе разговаряла с него — нито веднъж. Бе опитвала многократно да се свърже с него, но той не отвърна на обажданията й. Като се сети за това, тя набра номера му и получи същия отговор — предварително записан на магнетофон. Да, съобщението й бе прието и Брайън ще й се обади. Но той никога не го направи.
Една цяла година бе доста дълъг срок и това никак не й харесваше. Загледа се към боровете и към океана зад тях, без изобщо да ги вижда. Прекалено дълъг срок. Този път щеше да предприеме нещо. Ууди вдигна телефона още при първото му позвъняване.
— Ууд, охрана.
— Ууди, тук е д-р Снеърсбрук. Питам се дали не би ми помогнал. Имам проблем със свръзките.
— Само кажи — и готово.
— Става дума за Брайън. Днес е годишнината от онзи ужасен ден, в който бе прострелян. И този факт ме наведе на мисълта, че има вече година, откакто говорих за последен път с него. Търся го по телефона, но той никога не се обажда. Предполагам, че е добре, инак щях да науча.
— В страхотна форма е. Виждаме се понякога в гимнастическата зала, когато тренирам. — Последва продължителна пауза, след което Ууди отново заговори: — Ако не си заета, мога да уредя да го видиш сега. Искаш ли?
— Чудесно, свободна съм почти целия ден — рече тя и се обърна към терминала си, за да отмени половин дузина уговорки. — Ще дойда по най-бързия начин.
— Ще те чакам! До скоро виждане!
Когато изкара колата от гаража, слънцето се бе скрило зад плътни облаци, по предното стъкло заплющяха капки дъжд. Докато пътуваше към вътрешността на страната, дъждът се усили, но както винаги бариерата на планинската верига възпираше облаците и бурята. Като прекоси прелеза за Монтесума, слънцето отново блесна и тя отвори прозорчето, за да нахлуе топлият пустинен въздух. Както винаги държащ на думата си, Ууди я очакваше на портала на „Мегалоуб“. Не й отвори, а излезе и дойде при нея.
— Имаш ли място за един пътник? — попита той.
— Да, разбира се. Качвай се — тя докосна един бутон, вратата се отключи и се отвори широко. — Брайън не е ли тук?
— Напоследък често го няма. — Когато седна, вратата се затвори и заключи, коланът автоматично се пристегна. — Обикновено работи у дома. Ходила ли си някога в ранчото Сплит Маунтин?
— Не, защото никога не съм го чувала.
— Това е добре. Не искаме много да се шуми за него. Карай на изток и аз ще ти покажа къде да завиеш. Всъщност то не е ранчо, а строго охраняван жилищен район за най-висшите служители на „Мегалоуб“. Къщи-близнаци и отделни жилища. След като производството тук се разшири, се наложи да потърсим място за живеене — достатъчно близко и безопасно.
— Доста елегантно решение. Виждаш ми се угрижен, Ууди. Какво има?
— Не знам. Може би нищо. Тъкмо затова реших, че няма да е зле да поговориш с него. Ами, работата е в това, че… не се срещаме често с него. Преди се хранеше от време на време в стола. Вече — не. Почти не го виждам. А когато все пак го срещна, ами… навярно думата е отчужденост. Никакви шеги, никакви празни разговори. Не знам дали нещо го измъчва или не. Завий надясно по онзи път.