— Имаш гадното нахалство да идваш тук! И нерви като въжета, мръсник такъв. Идваш право в къщата, където тя умря, нали. Проклет нахалник…
— Няма защо да крещите, мистър Райън. Казах ви защо дойдох. Заради това.
Беше новият глас. Американски. Не съвсем американски. Ирландски като всички, но от време на време американски. Всичко бе прекалено особено, за да не го види. Брайън забрави яда си, задето го пратиха в стаята му толкова рано, забрави безсилната ярост, която го бе накарала да се скрие в килера, на тъмно, да хапе кокалчетата на пръстите си и да плаче — там където никой не можеше да го види и чуе.
Той прекоси на пръсти малкото коридорче, усети хладината на дъските под босите си крака, топлината на парцаленото чердже пред вратата. На пет години вече можеше да гледа през ключалката, без да стъпва върху някоя книга. Долепи око до отвора.
— Това писмо дойде преди няколко седмици.
Човекът с американския акцент имаше рижа коса и лунички. Изглеждаше ядосан, докато размахваше листа хартия.
— Ето и клеймото на плика. Ето тук. Тара, това село. Искате ли да знаете какво пише?
— Махай се — избоботи тежкият, флегматичен глас, последва кашлица. Дядо му. Още пушеше по двайсет на ден. — Не разбираш ли, като ти казваме с прости думи. Тук не те искаме.
Новодошлият отстъпи, въздъхна.
— Знам това, мистър Райън, и не искам да споря с вас. Просто искам да зная дали тези твърдения са верни. Този човек, който и да е той, пише, че Айлин е мъртва…
— Съвсем вярно е, бога ми — и ти я уби!
Вуйчо Шеймъс вече губеше търпение. Брайън се чудеше дали ще удари този човек, също както удряше него.
— Това би било трудно, тъй като не съм виждал Айлин повече от пет години.
— Но веднъж преди това я видя и още как, гаден кучи сине. Направи й дете, избяга и я остави тук със срама й. И с копелето.
— Не е съвсем вярно, нито пък е уместно.
— Разкарай се с тези засукани думи!
— Не, не и преди да видя момчето.
— Първо аз ще те видя в ада.
Чу се стържеш шум и трясък от падането на стол. Брайън стисна дръжката на бравата. Добре знаеше тази дума. Копеле. Това беше той. Така му викаха другите момчета. Какво общо имаше това с мъжа в гостната? Не знаеше; трябваше да разбере. Щяха да го бият, ако опита. Няма значение. Той завъртя топката на бравата и бутна вратата.
Тя се отвори рязко и се блъсна в стената, а той застана ни прага. Ето го дядо му на кушетката, с окъсания си син пуловер, с фас на устната, изпускащ кръгче дим към полузатвореното му око. Вуйчо Шеймъс със стиснати юмруци, с падналия зад него стол, зачервено лице, готов ла избухне.
И новодошлият. Висок, добре облечен, с костюм и връзка. Обувките му бяха черни и лъскави. Той погледна надолу към момчето, по лицето му се изписа силно вълнение.
— Здравей, Брайън — каза той съвсем тихо.
— Пази се! — изкрещя Брайън.
Много късно. Юмрукът на вуйчо му, станал корав от дългите години работа в мината, улучи мъжа право в лицето и го повали на пода. Отначало Брайън си помисли, че ще стане бой като всяка събота пред кръчмата, но явно сега нямаше да бъде така, не и този път. Новодошлият докосна с ръка бузата си, погледна кръвта, изправи се несигурно.
— Добре, Шеймъс, може би заслужавах това. Но само този път. Долу юмруците, човече, и покажи малко разум. Аз видях момчето и то ме видя. Каквото станало, станало. Аз мисля за бъдещето му, а не за миналото.
— Виж ги само двамата — промърмори дядото, като сподави кашлицата си. — Приличат си като зайци, червенокоси и всичко останало. — Настроението му се промени рязко и той размаха ръце, а от цигарата му изхвърчаха искри. — Връщай се в стаята си, момче! Тук няма какво да гледаш, няма какво да слушаш. Вътре или ще усетиш ръката ми.
Непълни, разпокъсани, плаващи във времето. Спомени, отдавна забравени, несвързани. Заобиколени и разделени от тъмнина. Защо още беше тъмно? Пади Делейни. Баща му.
Като кадри от филм. Бързо сменящи се и кратки, толкова кратки, че не ги различаваше. Тъмнина. Изведнъж кадрите отново се проясняват.
Силен рев на мотор, прозорците пред него бяха по-големи от всички други, които бе виждал дотогава, по-големи от витрините на магазин. Той стискаше здраво ръката на мъжа. Изплашен е, всичко бе толкова непознато.
— Това е нашият самолет — каза Патрик Делейни. — Големият зелен ей там, с издутината отгоре.
— 747–800. Виждал съм снимка във вестника. Може ли да се качим сега?
— След малко, веднага щом ни повикат. Ще бъдем първи.
— И няма да се върна в Тара?
— Само ако искаш.
— Не. Мразя ги.
Той подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката. Погледна нагоре към високия мъж до него.