Ариел се задържа на стола в продължение на една безкрайно дълга секунда, очите му с цвят на препечено кафе потънаха дълбоко в нейните. После се надигна, целуна й ръка и последва Естильо, който вече нетърпеливо бързаше напред.
Тори остана в кафенето и си поръча коняк. В представите й конякът беше питието на меланхолията, пробуждащо спомени за неспазени обещания, забравени сънища и изпепелени желания…
Когато най-сетне стана и се приготви да тръгва, мелодията на тъжното танго отдавна се беше стопила в грохота на уличното движение.
Естильо живееше в просторен апартамент, заемащ целия последен етаж на един с нищо незабележителен небостъргач в Реколета. Намираше се само на няколко пресечки от градското гробище — факт, който обяснява на чужденеца всичко, което е необходимо да се знае за портеньос. Тези хора могат да живеят единствено когато мъртвите са близо до тях, невидимото присъствие на техните покойници сякаш им дава сили, прави ги по-различни и по-живи…
Апартаментът гледаше на изток и югозапад, беше огромен. Обзавеждането беше последна дума на италианската мода и говореше за две неща: изискан вкус и много пари. Във всяка мебел се долавяше елегантното присъствие на „Унгаро“ и „Мисони“, аранжирането беше дело на Адона — последната любовница на Естильо. Тя беше изключително красива аржентинка с тъмни коси, типична представителка на висшето общество. Тори я харесваше, главно защото в много отношения двете си приличаха. Адона не се задоволяваше с ролята на обикновена любовница, искаше връзката й с Естильо да е далеч по-пълна. В тази светлина настояваше той да я взема със себе си при всяко пътуване до затънтените джунгли на Южна Америка, където се осъществяваше основната част на опасния му бизнес. Там тя проявяваше две от своите наистина забележителни способности: да разпръсква недоверието между партньорите и да обезоръжава враговете на Естильо.
А тук, в този снобски град, тя проявяваше и друго забележително качество: да бъде безупречна и гостоприемна домакиня, да задоволява и най-дребното желание на хората, които ги посещаваха. Вършеше го с лекота, просто защото обичаше тези хора. Двете с Тори топло се прегърнаха, като сестри след дълга раздяла.
Адона веднага я дръпна настрана, в коридора към кухнята. Вътре беше пълно с униформени лакеи, които поемаха огромни купи и сребърни подноси, отрупани с храна.
— Изглеждаш ми уморена, Тори — загрижено рече домакинята, без да обръща внимание на суматохата около себе си.
— Може би — отвърна Тори. — Но това със сигурност се дължи на бездействието.
— Така е — кимна Адона. — Познавам те достатъчно добре. Ти имаш нужда от страст. Но не страстта на насилието — онази, която те тласка към ръба на пропастта… Имаш нужда от човешка страст и топлота, като тази, която съществува между Естильо и мен… — в очите й се появи загриженост. — Другото просто не е здравословно…
— Горе-долу същото каза и Естильо днес следобед — отвърна с усмивка Тори.
— Той много те обича — кимна Адона, после приятният й смях огласи тясното помещение. — Знаеш ли, че в началото го ревнувах от теб?
— Не би трябвало — сви рамене Тори.
— Как така не би трябвало? — вдигна вежди красивата брюнетка — Да не би да е ангел? Да не би ние с теб да сме ангели?
— Не сме — отвърна с въздишка Тори. В съзнанието й изведнъж изплува Грег, понесъл се като истински ангел над атмосферата на планетата. Виждаше го увиснал от борда на космическия кораб, сърцето й се сви. Нещо пронизва скафандъра му, кислородът светкавично излита… Всичко свършва за броени секунди… Напуска рая и се стрелва към ада под равнодушната синкава светлина на звездите… „Смъртта е настъпила от задушаване“… Така пишеше в заключението на патологическия екип. Хладно и клинично, без никакви подробности. Пропуснато беше описанието на вкочаненото от космическия студ тяло, обезобразено до неузнаваемост от вакуума…
— Тори! — стисна ръката й Адона. — Ето, пийни малко коняк… Изведнъж стана бяла като платно!
— Нищо ми няма — отвърна Тори, но с благодарност опразни чашата, която Адона тикна в ръката й.
Домакинята продължително я изгледа, после поклати глава:
— Едно време страшно завиждах на живота, който водиш. Виждах се въоръжена до зъби като теб, скрита в засада, очаквайки врага… Това ме караше да се чувствам някак по-жива — взе празната чаша от ръката на Тори. — Но времената се менят, аз също се промених… Някога изпитвах сигурност само с МАК-10 в ръцете и дълъг нож на колана. Бях убедена, че не отстъпвам по нищо на мъжете. Извън секса и емоциите, разбира се… Мъжът е в състояние да убива, аз също… Мъжете ме уважаваха, на моменти дори се страхуваха от мен… Това премахваше различията, знаеш…