Тори изведнъж усети, че Естильо се страхува да не я обиди. Душата й се изпълни с топло чувство, гърлото й се сви. Неволно помисли за Грег, чието единствено желание на този свят беше да я закриля… Потъна в контролираното състояние на духа, известно като „прана“. Започна да диша дълбоко и равно, изпращайки кислород до най-скритите кътчета на тялото си.
— Много си мил — въздъхна най-сетне тя, отправила поглед към ниско надвисналите облаци, които отразяваха светлините на града. Въздухът натежа от влага, скоро щеше да завали. На устните й заигра лека усмивка. — Обичам те, макар че и ти, като всички портеньос, много си падаш по психоанализите…
— Ако съм разбрал нещо от живота, то е едно… — въздъхна Естильо. — Всеки от нас, независимо от характер и възпитание, от време на време има полза да се вглежда в себе си. Ти си невероятно същество, Тори. Но не правиш изключение от това правило.
Тори се усмихна, прегърна го и топло го целуна по бузата.
— Благодаря, татенце — каза на немски тя.
Естильо надникна в очите й, а тя изведнъж си спомни за погледа на Ариел в кафенето. И двамата искаха да я разберат, но по коренно различен начин.
— Ариел те търси навсякъде — сякаш прочете мислите й по-възрастният мъж. — Мисля, че си му взела ума…
— Много е симпатичен — призна Тори.
— Освен това може да ти помогне в някои отношения, особено при сегашното ти състояние…
— Приличаш на заклинател — засмя се Тори. — С какво се занимава той?
— Мисля, че работата му зависи от обстоятелствата — отвърна Естильо. — По принцип търгува с говеждо, но съм го чувал да твърди, че това е страшно досаден бизнес… Напълно законен, разбира се, всичко му е наред. Според мен обаче присъствието му тук се дължи на безследно изчезналите. Имам чувството, че провежда тайно разследване на всички жестокости в тази страна, сторени в името на „правосъдието и справедливостта“.
— Това звучи интересно.
— Бях сигурен, че ще отговориш по подобен начин — усмихна се той, обърна се и я побутна към оживената тълпа. — Хайде, иди да го намериш, преди да се е пръснал от притеснение! — последните думи изкрещя, за да надвика оглушителната музика и шумната какофония на стотици човешки гласове.
Ариел беше облечен в черно. Тори го засече сред тълпата и изпита странното чувство, че това е ангелът, който често й се присънваше в миналото. Но около главата му нямаше ореол, а широката усмивка, с която я посрещна, бързо стопи илюзията. Зъбите му бяха бели и равни. Ангелите никога не се усмихват — кой знае защо Тори беше абсолютно убедена в това.
— Реших, че сте променили решението си и няма да дойдете — пристъпи към нея той.
— Да не би да сте ходил на врачка? — иронично го изгледа тя.
— Ще ви кажа нещо под секрет — наведе се над нея той. — Пет пари не давам за врачки и гадатели, но не казвайте това на моите приятели портеньос… Никога няма да повярват! — На лицето му отново се появи широката усмивка. — Тук врачките и психоаналитиците са свещени като кравите в Индия!
Тори се засмя и с известно учудване установи, че й е приятно в компанията на този мъж. Един факт, в който се криеше съвсем определена опасност по отношение на доброволната й отчужденост към всичко и всички. Може би в думите ма Естильо има известна доза истина, призна в себе си тя. Може би наистина е болна, а болестта й е нова и непозната, дори без име. Дали ще се намери лек за нея?
Ариел говореше нещо, но тя не успя да долови думите му и околната глъч. Сви рамене и посочи ухото си.
Той се наведе и извика:
— Да идем някъде другаде!
Десет минути по-късно вече влизаха в гробището на Реколета, където сред цветни лехи и мраморни паметници лежаха достойните прародители на съвременните аржентински благородници. Това беше истински град на мъртвите, бароков некропол на всички митове и поверия. Пътят към живота започва от смъртта… Поетично внушение, особено за сантименталните аржентинци…
От листата на якарандите капеше влага, всеки момент щеше да завали. Блесна светкавица, грохотът на гръмотевицата увисна в неподвижния въздух.
Ариел уверено вървеше напред и сякаш отлично се ориентираше в обстановката. Непрогледният мрак бавно отстъпи, мястото му зае меко сияние, появило се Бог знае откъде сред хладния мрамор на надгробните плочи, оформени според изискванията на френския и италианския Ренесанс.