Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“
Книга 2
Осма глава
Архангелское, Звездното градче, Москва, Токио
— Чухте ли последните новини, другарю? — попита младежът с дългите коси. — Направили са нов удар!
— Кой е направил нов удар? — попита Валери.
— „Бялата звезда“. Вече са въоръжени и организирани, имат истинска армия. Нападнали са индустриалния център Кищим и са го разрушили до основи!
Валери Бондасенко седеше на пейката под самотната бреза и гледаше към горичката, зад която се гушеше Архангелское. От едната му страна се беше настанил дългокосият, от другата — дъщеря му. Мълчалива и затворена, като далечна звезда. На склона зад тях се издигаше мрачната сграда на лудницата.
— Така ли? — проточи Валери. — Аз пък чух, че в центъра станала малка авария, но всичко е под контрол… — Кищим беше центърът на съветската военна промишленост, в който вече петдесет години действаха няколко мощни ядрени реактора. Преди около три години там започна масово подновяване на съоръженията, но това стана едва след няколко последователни инцидента в старите реактори, довели до смъртта на една трета от работещите в комплекса и техните семейства, настанени в секретно градче, което дори нямаше име…
— Откъде черпите сведенията си, другарю? — засмя се младежът. — Вероятно от ТАСС… — Главата му тъжно се поклати, погледът му изобщо не се насочи към Валери. — Господи, колко лесно се манипулират хората!
А Валери неволно си помисли за начина, по който президентът беше започнал да подменя членовете на ЦК със свои хора. Това според него беше огромна грешка. Защото култът е нещо опасно — историята на Русия неведнъж го беше доказала.
Президентът искаше да стабилизира централната власт, това му беше необходимо за оформянето на новия култ. За тази цел се беше обърнал към военните — един доста неразумен ход. Срещу помощта на генералите той отпускаше все по-голяма финансова помощ на и без това раздутия военен бюджет, това неизбежно доведе до криза останалите сектори на икономиката.
Сега трябваше да плаща за укрепването на властта си. Страната беше залята от стачки и бунтове, икономиката се разпадаше. В тази обстановка на остра поляризация беше неизбежно възникването на националистически и терористични организации като „Бялата звезда“…
Валери потръпна и направи опит да се отърси от мрачните мисли. Стисна безжизнената ръка на дъщеря си, сякаш се опитваше да й припомни, че все още е тук, близо до нея… Страшно много му се искаше да усети някаква реакция, да види някакъв блясък в очите й, да чуе непроизнесените й слова: „Зная, че си с мен, татко… И това ме кара да се чувствам по-добре…“
От това състояние го извади младежът, който изведнъж се обърна и заби поглед в лицето му.
— Заблуждавате се, другарю — убедено рече той. — Всичко е дело на „Бялата звезда“. Те са взривили бетонните охладители, построени от затворници. Те са отворили пропуканите корпуси на старите реактори с дефектни пръти гориво, те са изровили небрежно захвърлените капсули с отработен плутоний, които са в състояние да заразят цял Сибир. Чух, че целият район е евакуиран. Властите вече не могат да накарат глупаците от някакво градче без име да разчистват руините, както е станало през петдесет и седма. За две години от лъчева болест са умрели над хиляда души. За десет години са ги последвали други две хиляди и седемстотин, развили различни форми на рак. — Младежът отново се засмя, но този път в усмивката му имаше нещо мрачно. — Всички те са получили обещаните отпуски… Дори по-продължителни, отколкото са очаквали…
Валери стискаше бялата ръка на дъщеря си и мълчеше. Синкавите венички под полупрозрачната кожа му напомняха за голи брезови клонки, безнадеждно поклащащи се под зимното небе на Украйна, покрити със замръзнал сняг.
— Звездите — беше казал баща му през една от последните нощи в живота си. — Спасението ни е в звездите… Те изглеждат хладни и жестоки, Валери Денисович, но аз зная, че това не е така. Жестокостта царува тук, в Киев, столицата на победена Украйна…
Валери остана до баща си докрай. Нощите му се превръщаха в часове, часовете — в минути. После очите му се склопиха. Миг по-късно над заснежените покриви се издигна кървавочервеният диск на слънцето.
Седнал до равнодушната фигурка на единственото си дете, Валери не можеше да мисли за баща си без в главата му да се появят ужасяващите картини на Соловки.
В края на двадесетте и началото на тридесетте години остров Соловки в Бяло море беше превърнат в един от най-ужасните концлагери на Съветския съюз. Там изпращаха тъй наречените антисъветски елементи, голяма част от които бяха украински селяни, на които беше лепнат етикетът „кулаци“.