— Какво става, когато умираме? — отвърна с въпрос Героя. — Темата е интересна, но едва ли някога ще получим задоволителен отговор — усмихна се окуражаващо и добави: — Ще поживеем, ще видим…
— Мислиш ли, че Ирина ще има достатъчно кураж да бъде докрай с теб?
— Не зная — поклати глава Героя. — Направих всичко възможно да й обясня срещу какво съм изправен… Но ти най-добре знаеш, че няма начин да обясниш необяснимото…
— Обичаш я, нали?
Героя дълго мълча, увиснал в соленото си убежище.
— Обичам онзи невероятен колорит между звездите — прошепна най-сетне той. — Натам са насочени всичките ми мисли, към безвремието и вечността… Показаха ми ги само за миг, колкото да се уверя, че съм безкрайно далеч от тях… Но въпреки това копнежът остана… Искам да се слея с тях, нищо друго не може да ме задоволи…
— Не се страхувай, от проявата на ревност — погледна го топло Лара. — Ние с Татяна никога няма да те предадем, особено след всичко, което стори за нас… Благодарение на теб усетихме силата на миналото и безличието на настоящето. Ти си част от нашето семейство…
Героя протегна ръка и преплете пръсти с нейните.
— Ако действително обичам Ирина, то е по начин, който вие никога няма да разберете — промълви той. — Не мога да обясня какво чувствам…
— Общуваш с нея без помощта на говора…
— Така е.
— Както общуваш и с онази непонятна за нас същност, която си открил сред звездите…
— Да.
— На какво прилича това общуване?
— Колко пъти вече съм ти разказвал — усмихна се Героя.
— Това е нещо като приспивна песничка за мен — настоя Лара. — Никога няма да ми омръзне да я слушам…
— Добре — въздъхна Героя и лицето му се сбърчи от усилието да се концентрира. — Изпитвах усещането, че лежа върху пирони, че тичам бос по натрошени стъкла… Сякаш бях преял с шоколад и главата ми пламтеше от възбуда; сякаш бях затворен в барокамера и усещах единствено процесите, който протичат в мозъка ми, напълно лишен от телесни реакции… — Затвори очи, светът сякаш се стопи и изчезна. — Изпитвах всичко това едновременно, но това беше само прилика. Реалността беше съвсем друга…
— После?
— После се появи нова картина. Намирах се дълбоко в Космоса — там, където не беше се появявало друго човешко същество. В момента, в който се осъществи контактът, аз отведнъж разбрах, че съм попаднал в центъра на едро напълно ново съществувание…
— В центъра на какво? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Не зная — въздъхна Героя. — Вероятно на времето…
— Колко много ми се иска да те разбера — притисна се в него Лара.
— Аз също…
— Но Арбат те разбира.
— Арбат е специална!
— Ирина също те разбира нали?
Очите на Героя светеха като звезди в нощно небе. От тях се излъчваше не само светлина, но и странна топлина.
— Ирина знае по какъв начин общувам с онази същност…
— Господи, колко много й завиждам!
Арбат настойчиво побутваше с муцуна ръката на Героя. Миг по-късно в басейна се плъзна Татяна.
— Волков е тук — съобщи с равен глас тя. — Води със себе си и Ирина. Носят портативния компютър на Валери.
— Господи!
В гласа на Героя прозвуча такова отчаяние, че двете жени замръзнаха от ужас.
— Това място е собственост на човека, от когото получавам заповеди — обърна се на прага капитан Николев.
— Имате предвид командира си в Гранични войски? — изгледа го Ръсел.
— Не. Моето подразделение е прехвърлено в разпореждане на отдел „Н“ в КГБ. Началникът на този отдел се казва Марс Волков.
— Човек с доста широки пълномощия — отбеляза Тори.
— Казвам ви това като част от гаранциите, които търсите — уточни Николев, огледа ги и тихо добави: — Поемам огромен риск…
Отключи входната врата, прекоси покритото с теракота антре и им направи знак да го последват. Отвори малък бар от светло дърво, издърпа дъното и им показа скрития зад него професионален магнетофон. Извади ролката и я сложи на масата.
— Това не гарантира нищо — поклати глава Ръсел. — Възможността за прикрепени към тялото микрофони си остава… Може би всички трябва да се съблечем…
Николев се засмя и огледа стройната фигура на Тори:
— Бомба! Лично аз нямам нищо против! — срещнал озадачените им погледи, той поклати глава: — Май пак обърках идиомите…