— Просто се опитвам да отделя илюзията от действителността — разпери ръце Марс. — Фактите от измислиците, лъжата от истината… Приличам на археолог, попаднал на важна находка. Много хора разчитат на опита ми…
— Не разбирам накъде биеш.
— Знаеш ли, аз съм виновен за всичко… Аз бях този, който те насърчи към този двойствен, дори тройствен начин на живот. Едва сега виждам колко неразумно съм постъпил. Но признавам, че действах импулсивно, притиснат от Валери Денисович. Заради него ти тръгна по тънкото въже, заради него и падна… Ти изгуби своята самоличност, забрави коя си в действителност, къде лежат основните ти задължения…
Всичко това е напълно разбираемо, вече ти го споменах. Естествено, не си извършила никакво престъпление, никой в нищо не би могъл да те обвини… Независимо от евентуалните ти признания. Лично ще се погрижа за това… — ръката му приятелски я докосна. — Можеш да разчиташ на мен, Ирина. Аз съм твоят ангел пазител…
Най-странното, а и най-страшното беше, че Ирина почти му повярва. В думите му имаше толкова неподкупна искреност, че в душата й неволно се промъкна желанието да му признае всичко, да се остави в негови ръце. Сигурна, че той ще я спаси, ще я избави от официални обвинения и действително ще бди над нея като ангел пазител. Няма да има безкрайна сибирска зима, няма да се втренчва в луната, препречена с решетки… Изкушението беше твърде силно.
Думите му изкусно прикриваха лъжата, спотаена дълбоко под истината, която й се внушаваше. Ирина успя да я зърне само защото си представи как е измъчвал Наташа, сърцето й потръпна от ужас. „Как, за бога, ще се боря с това могъщо и дяволски умно създание“, запита се тя.
Усещаше, че времето й изтича. Марс очевидно я тласкаше към крайното решение, независимо какво ще бъде то. Тя трябва да се бори с него, но как? Помисли си за Одисей — човека, който беше затворник на Марс в продължение на година и половина. Той се бореше с Марс, при това със забележителен успех. Как го постига? Преди всичко на психологическа основа. Възприемаше тактиката на Марс и я връщаше обратно като бумеранг. На пръв поглед Марс изглеждаше абсолютно недосегаем за подобен акт, но Одисей по недвусмислен начин показа, че това е само една илюзия…
Сега Марс изпитваше ужас от Одисей. Защо? Защото Одисей успя да му внуши, че преживява метаморфоза, че се превръща в нещо друго… Но нима това е пълна илюзия? Ирина нямаше отговор на този въпрос. Подозираше, че и Одисей го няма, въпреки смелостта и самообладанието си. Защото в крайна сметка той беше едно опитно зайче, изстреляно в Космоса е цел да се проучи влиянието на радиацията върху човешкия организъм…
Но там той беше осъществил своя контакт. Беше видял прекрасното сияние между звездите, сиянието на Бога… Може ли някой да каже дали действително се е променил, дали все още не е под влиянието на неизвестни сили? Едва ли. Ако има такъв човек, той положително не е Марс…
Значи е време за бой.
Пръстите му се стегнаха около китката й, тя рухна в ръцете му.
— Не зная какво още искаш от мен — прошепнаха едва чуто устните й. — Дадох ти всичко, което пожела…
— Искам истината, Ирина. Само истината…
Главата й се отпусна на рамото му, тялото й се уви около неговото. Не като сирена, а като объркана и безпомощна жена, която се нуждае от помощта му. Такава, каквато той би желал да я види…
— Разкажи ми всичко, Ирина — прошепна в ухото й той. — Обещавам, че последствия няма да има…
— О, Марс! — разплака се тя. Стори го лесно, само като си спомни за начина, по който беше предала Наташа Маякова. — Одисей ме облада в басейна изненадващо, бях напълно безпомощна! Трябва да ми повярваш!
— Вярвам ти, скъпа. Познавам силата на физическото му въздействие върху Лара и Татяна…
— Беше по това време на месеца… Най-удобното за оплождане…
Усети как тялото му се вцепенява от изненада и още по-здраво се притисна към него.
— Не съм стопроцентово сигурна, разбира се — прошепна напрегнато тя. — Но жената усеща някои неща далеч по-рано от всякакви доктори. Страх ме е, Марс! Не зная в какво се е превърнал Одисей! И той не знае, въпреки че се държи храбро. Един бог знае какво се оформя в утробата ми… Ами, ако… Не, не мога дори да го кажа на глас! По-добре да се самоубия! И наистина ще…
Марс конвулсивно я отблъсна от себе си и тя млъкна. Очите му се забиха в нейните.
— Как можа? — просъска той след секунди на агонизиращо мълчание. — Как можа да бъдеш с него точно когато не трябва?