Марс се приготви да натисне спусъка за втори път, но Ирина го изпревари.
Трясъкът беше страхотен. Писъкът на Ирина се сля с отчаяния вик на Марс. Надупчено като решето от куршумите, тялото му рухна в краката на Валери.
По лицето на Ирина се стичаха сълзи. Ръцете й изпуснаха автомата, дланите й механично започнаха да се трият в бедрата. Видя кръвта, която струеше от тялото на Марс, падна на колене и започна да повръща.
— Одисей! — едва чуто проплака тя. — Спаси ме!
Героя протегна ръка, прихвана я през кръста и внимателно я издърпа във водата. Арбат изскочи на повърхността, тъпият й, подобен на бутилка нос нежно побутна рамото на Ирина.
— О, Арбат! — засмя се през сълзи тя и прегърна плъзгавото тяло на делфина.
— Добре ли сте? — попита Тори и се наведе над проснатото тяло на Валери.
Той държеше рамото си, очите му не се отделяха от мъртвия Марс.
— Става нещо странно… От години чакам този миг, мислех, че ще се радвам. Но не е така… Безразлично ми е, чувствам се някак празен… — дланта му докосна темето на Марс. — Сякаш умря и частица от мен…
— Идването ви тук беше голяма глупост — обади се от другата му страна Ръсел. — Този мръсник би могъл да ви убие още с първия изстрел!
— Нямаше друг начин — въздъхна Валери и изтри потта от челото си. — Ако Марс ви беше зърнал, веднага щеше да ви направи на решето. А може би щеше да ви вземе за заложници, за да диктува условията…
— Глупости! — тръсна глава Ръсел. — Щяхме да имаме предостатъчно време, за да…
— Не го познавате — прекъсна го Валери, въздъхна и поклати глава. — И все пак не ме уби с първия изстрел… — очите му за пръв път се откъснаха от мъртвеца и спряха върху лицето на Ръсел. — Странно, тъй като беше превъзходен стрелец…
— Говори ми — тихо промълви Героя.
— Чувствам се омърсена — отвърна Ирина и отпусна глава на рамото му. — Прегърни ме… — Ръцете му я стиснаха в здрава прегръдка. — Марс беше прав… Насилието винаги поражда насилие… Думите му бяха истина. Аз прелъстявах и лъжех, това ми доставяше удоволствие… Затънах толкова дълбоко, че предадох Наташа, а след това и Валери. Не знаех какво върша. Когато споделих всичко с Марс, все още не знаех кой е той… Но това вече е без значение, само празни думи. Не би трябвало да злоупотребявам с доверието на Наташа. Тя ме считаше за своя приятелка, а аз я пратих на изтезания… А сега затънах окончателно. Убих човек. Вече наистина съм част от света на Марс…
— Ако наистина се чувстваш така, аз не мога да ти помогна — промълви Одисей.
Ирина отлепи глава от рамото му, очите й потънаха в неговите:
— Какво искаш да кажеш? Трябва да ми помогнеш! Разчитам само на теб!
— Не, Ирина. Време е да разчиташ на себе си. Вярно е, че съм в състояние да направя нещо. Но само ти можеш да се измъкнеш от света на насилието, в който си затънала. При положение, че го искаш…
Тялото й се скова от напрежение, в душата й отново нахлу познатият мрак. Под него помръдваше вледеняващият ужас от сибирската зима, от решетките върху луната, от огромния затвор, в който се беше превърнала родината й… „Сега вече нямаш абсолютно нищо, обади се един глас в главата й. Изгубена си! Изгубена завинаги!“
Усети как очите й се пълнят с горещи сълзи. Този път обаче направи усилие да ги спре, същото стори и с мрачния глас в душата си. Не може да е изгубена, съдбата й трябва да бъде различна!
Имаше и други алтернативи, изведнъж страшно много й се прииска да се възползва от тях.
Няма да бъдат свързани с Америка, разбира се. Но Америка беше просто една мечта… Мечтата на незряла девойка, която иска да обърне гръб на отговорността. Но ако все пак беше научила нещо от Героя, то беше именно чувството за отговорност.
Втренчила поглед в бездънните му очи, Ирина прибягна до странния начин на безмълвно общуване. И той разбра, че е готова…
Ръсел се зае с раната на Валери, а Тори пристъпи до тялото на Лара и опипа китката й за пулс. Но пулс нямаше.
Стана и се насочи към басейна. Издърпа тялото на Татяна от водата, обърна го по гръб. Тя също беше мъртва.
Каква касапница, тъжно поклати глава Тори. Нима никога няма да има край? От мига, в който Кои прибягна до ритуалното самоубийство в последен опит да прочисти окървавената си душа, тя непрекъснато си задаваше този въпрос.
Този миг остана запечатан в съзнанието й завинаги, времето не беше в състояние да го заличи. Все още виждаше синьото небе, ослепително бялата дреха на Кои, бавно подгизваща от кръвта… Ясно си представяше тайнствената планина, за която Кои промълви в последните секунди от живота си… Въздъхна и отправи една безгласна молитва за душата на тази жена, а и за самата себе си.