Най-лошото беше, че в момента, в който се върна в Москва, всичко й се стори сън: прекрасното копринено боди, което беше изпробвала в онзи магазин; величественият образ на Марта, пресъздаден от Елизабет Тейлър; безкрайният низ от пица и кока-кола; неизчерпаемото любопитство на младите хора към всичко и всички; шокиращата музика и още по-шокиращото облекло; младежът на онова парти, който я целуна в изблик на нежност и който каза онова обобщаващо чувствата й изречение: „Нямаше начин да зная това…“ Всичко това изчезна, на негово място се появи сивото и грозно ежедневие…
Превърна се в сън, в сладостен блян. Започна да сънува Кеймбридж постоянно, в мига, в който полагаше глава на възглавницата… Събуждаше се обляна в сълзи. Сякаш Кеймбридж беше нереален като Камелот, митичен като Авалон…
Чувството за загуба беше толкова болезнено, че дори близостта с Марс не беше в състояние да й помогне. Сексът с Валери беше слаб опиат, тя постепенно усети, че е доволна само когато коленичи пред олтара на църквата „Архангел Гавраил“. Молеше се за цел в живота, за онзи покой, който едва ли щеше да я споходи както преди…
А после, в една противна вечер, когато проливният дъжд ги прогони от московските улици, чудото стана.
— Знаеш ли, че най-прекрасните си мигове като актриса съм преживяла не тук, в Москва, а в Съединените щати? — внезапно попита Наташа. — Бях поканена да играя в Линкълн сентър, Ню Йорк… Чувала ли си за него?
— Никога не съм била в Ню Йорк — смотолеви Ирина. Усещаше, че сега е моментът да спомене за Бостън, но нещо я възпираше.
Намираха се в „Прага“, един ресторант на площад „Арбат“. Храната беше добра, тъй като тук се отбиваха чуждестранни туристи. Обслужването също — защото управителят познаваше Наташа. Извърнала очи към прозореца, Ирина гледаше как хората тичат под дъжда, вдигнали яките на дрехите си. За свое голямо смайване откри, че между нея и тези хора не съществува никаква връзка — сякаш дебелото стъкло ги разделяше безвъзвратно. Тя винаги щеше да е тук, на сухо и топло. А те са обречени на обратното — на студа и влагата.
„Добре, но те са в Москва, каза си тя. Къде тогава съм аз?“ Стана й тъжно, имаше чувството, че е затворник с доживотна присъда…
— Какво ти е, Катя? — попита Наташа и покри ръката й с длан. — Бледа си като вар.
Депресията на Ирина беше толкова дълбока, че изобщо не можа да си спомни коя, по дяволите, е тази Катя. Очите й с недоумение се спряха на загриженото лице на Наташа.
— Катя?
— Да, да — забързано кимна Ирина, успяла да се върне в действителността. Пое си дълбоко дъх, всичко изглеждаше нормално. И не съвсем… — Добре съм… Не зная какво ми стана, но за миг ми прилоша… Вече съм добре…
— Въпреки това настоявам да изпиеш чаша „старка“, момичето ми! — твърдо рече Наташа. — И хапни нещо, за бога! Нищо не си докоснала!
Наташа се върна на темата си едва когато отнесоха празните чинии и пред тях се появиха високи чаши със силен чай.
— Америка е толкова необичайна за нас — въздъхна тя. — Много бих искала да я видиш… Прекрасни гледки, великолепни звуци и вкусове… Свят да ти се завие! — засмя се и закачливо подхвърли: — Една вечер се бях натикала в страхотно декадентски френски корсет, на тексаския финансист чак очите му щяха да изхвръкнат — замълча, после махна с ръка. — Не, стига! Мисля, че достатъчно те шокирах за тази вечер…
— Не се шокирам лесно — отвърна Ирина.
— Шокираш се и още как — засмя се актрисата. — Толкова си наивна, Катя! Но за това не си виновна ти, а примитивното образование в тази страна… Отдавна подозирам, че сме по-зле дори от страните на Третия свят, които уж подпомагаме… Струва ми се, че ние сме тези, които се нуждаят от помощ.
Наташа отпи глътка чай и продължи:
— Сега ще ти кажа нещо интересно, скъпа… По време на гастрола си в Ню Йорк се запознах с Едуард Олби. Беше дошъл да види играта ми, представяш ли си? Шанс, който каца на рамото само веднъж в живота! И аз се възползвах от него, можеш да бъдеш сигурна в това… Нямах никакво намерение да разговарям с най-великия драматург на нашия век в компанията на бавачките от КГБ, които постоянно се навъртаха наоколо.
И знаеш ли какво направих? Хванах Олби за ръчичката и изчезнахме! Да, точно така! А това, което научих от него, не бих научила от своя руски преподавател дори и след тридесет години следване! Защото той говореше истини. Езикът му беше образен и чист, истинска музика, която попивах с всички пори на кожата си. Имах чувството, че до този миг съм била мъртва, че всичко, което показвам на сцената, е било пропито от фалш. Той ми показа не само как да произнасям неговите реплики, а как да говоря въобще…