— Миличка! Колко се радвам, че отново си у дома!
Свита на дивана, Тори четеше „История на Виетнам“ от Станли Карноу.
— Здравей, мамо.
Лаура Нън се намръщи, после седна на пода до дивана и кръстоса крака.
— Позицията на йога поддържа тялото младо и свежо! — издекламира тя с глас на инструктор, после се засмя.
Тори усети нервността й и изненадано изправи гръб. Не помнеше майка й да е била нервна.
— Разбрах, че си видяла Грег… — подхвърли Лаура Нън.
— Защо не ми каза, че е жив? Защо ме остави да скърбя за него?
— О, скъпа! Нима мислиш, че ние с баща ти не скърбяхме, когато научихме за изтезанията, на които е бил подложен?
— Не отговаряш на въпроса ми!
— Никога не съм се справяла успешно с инквизициите…
— Един въпрос не е никаква инквизиция, мамо! — простена Тори.
— Имам предвид не броя на въпросите, а тона, с който се задават…
— Добре — предаде се Тори, осъзнала, че не отстъпи ли, нищо няма да се получи. — Извинявай…
Лаура Нън кимна и едва тогава благоволи да даде отговор:
— Забраниха ми…
— Кой?
— Баща ти, разбира се.
Тори замълча, очите й не слизаха от лицето на Лаура Нън.
— Май идеята не е била негова — подхвърли накрая тя.
— Може би — сви рамене майка й. — Беше на Бърнард Годуин, доколкото си спомням…
— Знаеш ли защо? — с Лаура Нън човек трябва да бъде търпелив като с шестгодишно дете.
— Разбира се, че зная — гневно отвърна майка й. — Искаше да те пощади… — главата й убедено кимна: — Да, помня точните му думи… „Искам да спестя на Тори излишни тревоги…“
— Мисля, че това обяснение не ме задоволява.
— Тогава питай баща си.
— Теб питам! — приведе се към нея Тори.
— Недей, Тори! Това не е моя работа…
— Твоя е! — тръсна глава Тори. — Ти си ми майка!
Лаура Нън скри лице в дланите си и се разплака. Тори я гледаше озадачено, тъй като не беше сигурна дали сцената е истинска, предварително репетирана, или просто едно от поредните „упражнения по актьорско майсторство“ на майка й, които най-често биваха импровизирани…
— Сигурно ме мислиш за глупачка — промълви Лаура Нън, след като се наслади на бавното затихване на хлипанията си. — Глупачка, която тича от един моден бутик в друг и мисли как да организира поредното блестящо парти… Не, няма смисъл да отричаш, просто няма смисъл! — избърса очите си, въздишката й беше точно толкова тъжна, колкото трябва. — Но истината е друга. Аз мразя всичко това! Дълбоко в себе си продължавам да бъда простото момиче от провинцията, което се страхува да покаже истинския си лик…
— Взела си нещо от моята професия — промълви Тори, изведнъж разбрала, че това наистина е така.
Лаура Нън замислено наведе глава.
— Май си права, но не съвсем… — ръката й се протегна и някак срамежливо докосна коляното на дъщеря й. — Но ти си нещо далеч повече, Тори. Ти си дзен-полицай, нали?
Сърцето на Тори пропусна един такт, в ушите й прозвучаха прощалните думи на Грег: „Не забравяй дзен-полицая…“ Отново видя загадъчната му усмивка.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би не трябва да говоря така, но… Баща ти мисли за теб като за дзен-полицай… — пръстите й се стегнаха около китката на Тори. — О, зная какво ти е мнението за него — че е груб и твърд, че обича единствено Грег… Но това е толкова далеч от истината, чак ми става смешно…
Вярното е, че Грег беше трудното дете в семейството. Баща ти полудяваше от него. Беше слабо дете, страхуваше се от всичко: от тъмното, от самотата, но най-вече от водата… Аз направих опит да го закрилям, но това разгневи баща ти още повече. „Момчето трябва да взема пример от баща си, а не от майка си!“, сопна ми се веднъж той.
Както и да е… Когато ти се роди, Елис лудо се влюби в теб… Ти беше толкова сладко бебе, винаги спокойно, винаги усмихнато. Освен това беше силна и безстрашна, приемаше всичките игри на баща си. Елис беше на седмото небе! В теб видя реализацията на мечтите си…
После ти порасна и го напусна. Избяга чак в Япония, на другия край на света… Това му дойде като гръм от ясно небе, беше съкрушен…
В главата на Тори отново звънна гласът на Бърнард Годуин: „Ако съм научил нещо от живота, то е, че истината е сложно животно… В мига, в който решиш, че най-сетне си го пипнал за опашката, то се обръща и те захапва за задника…“
— Но моето заминаване не беше необяснимо — каза на глас тя.