— Зная това, скъпа. Но баща ти не успя или не пожела да го разбере… За него ти беше Вселената, целият му живот. Без теб не му остана нищо, заприлича на спукан балон.
— Затова ли реши, че трябва да ме наказва? — попита Тори. — Затова ли не спря да го прави нито за миг?
— О, не! — разшириха се очите на Лаура Нън. — Как можеш да си помислиш подобно нещо! Кой според теб вдигна Мария посред нощ да ти направи любимите лакомства? Не съм аз, можеш да си сигурна в това. Той, естествено, никога няма да го признае…
Истината е друга, момичето ми. Елис Нън наказваше себе си. Убеден е, че те е предал… Макар и да не знае как и с какво. Защо иначе ще заминаваш толкова внезапно и толкова надалеч? Така си мисли баща ти…
Лаура Нън стана, наведе се над Тори и топло я целуна по устните.
— Ние страшно много се гордеем с теб! — на лицето й се появи лека усмивка. — Сега разбираш ли защо се присъединихме към Бърнард? Далеч не само заради Грег, нито пък заради руския произход на баща ти…
Бърнард откровено ни предупреди, че нашите действия могат и да не помогнат на Грег… Но баща ти възприе предложението му като шанс отново да стане част от живота ти. Може би мъничка и периферна, но все пак част… Никога не го призна пред мен, но аз мога да те уверя, че само поради тази причина прие офертата на Бърнард…
Лаура Нън поглади косите на дъщеря си, избърса сълзите й и се усмихна:
— В един момент Бърнард каза, че не дава гаранции за закрилата на Грег. Каза, че няма агенти, на които може да се довери изцяло… А знаеш ли какво отвърна баща ти? „Грешиш, Бърнард, ти разполагаш с дзен-полицая!“
В късния следобед на другия ден Тори откри баща си в басейна. Беше се прибрал изненадващо рано, но не я потърси. Слънчевите лъчи пронизваха косо листата на палмите и норфолкските борове, по водата играеха разноцветни отблясъци. Мускулестите рамене на Елис Нън работеха ритмично, тялото му пореше водата със завидна лекота.
Облечена в цял бански, Тори безшумно влезе в басейна. Спомни си за Грег, в душата й нахлу болка, примесена с радост.
Известно време плуваше редом с баща си. Той очевидно усети присъствието й, но не намали темпото.
След като измина няколко дължини, ръцете му хванаха каменния парапет, главата му се вдигна над повърхността.
— Радвам се, че отново си тук с мен…
Телата им бяха неподвижни едно срещу друго, калифорнийското слънце жареше лицата им. Полъхна ветрец, листата на палмите прошумоляха.
— Татко… — промълви Тори. — Съжалявам, че те изоставих…
Елис Нън се извърна, но Тори се гмурна и изскочи пред него.
— Рано или късно трябваше да замина, знаеш това… — очите й изпитателно пробягаха по лицето му. — Ти нямаш никаква вина, татко…
— Майка ти се е разприказвала! — стисна устни той.
— Не й се сърди. Вече беше време да разбера някои неща. Мисля, че и тя го е усетила…
— Не би трябвало — поклати глава Елис Нън.
— Защо? — приближи се до него тя.
— Защото ще решиш, че съм слаб — въздъхна той и вдигна глава. — Но аз не съм слаб, Тори!
— Зная, татко — отвърна тя. — Но не мислиш ли, че е по-добре да те познавам отблизо, като истински баща?
Очите му най-сетне срещнаха нейните:
— Защо го направи? Защо избяга?
Тори помълча, после замислено промълви:
— Задушавах се тук… Всичко ми се струваше фалшиво. Празненствата, парите, хората… Имах чувството, че съм се изгубила в безкрайна гора, гъста и непристъпна… Исках да открия местенце само за себе си, татко… Местенце, в което няма да се блъскам в околните…
— Мразеше този дом, нали?
— Не — поклати глава Тори. — Не бива да мислиш по този начин. Просто бях безкрайно объркана, едва ли разбирах чувствата си… Опитай се да приемеш думите ми, татко. Само времето беше в състояние да ми помогне…
Елис Нън се взря в ангелските очи на дъщеря си.
— Какво прекрасно бебе беше… — промълви той. — Никога няма да забравя как пълзеше отгоре ми, блъскаше с юмручета гърдите ми и се смееше… Господи, как само се смееше!
Едва сега Тори разбра, че в душата на баща й са се запазили и други топли спомени, не само спомените за детството му в Русия…
Елис Нън подсмръкна и разтърка нос:
— Защо стана така, че никой от нас не допусна другия до себе си?
— Може би защото твърде много си приличаме — въздъхна Тори. — Всеки е живеел със своите тайни надежди, но те са били твърде нереалистични, за да се сбъднат…