Наташа допълни чашата си, пусна вътре бучка захар и хвана лъжичката. Очите й развълнувано блестяха.
— Говорихме цяла нощ… Огромен риск, но какво друго можех да сторя? Бях готова да платя за него, прекрасно знаех какво ме очаква в хотела… Оказа се обаче, че си имам ангел пазител, който бди над мен…
Вероятно този ангел пазител е Валери, помисли си със свито сърце Ирина.
— Разказвам ти всичко това заради гнева — продължи Наташа. — Гневът, който блика в твоята душа. Моят преподавател по актьорско майсторство твърдеше, че гневът е потисната дълбоко в душата парализа… Колкото повече остарявам, толкова по-склонна съм да приема това негово мнение… — хвана ръката на Ирина и я погледна в очите. — Твоят гняв рано или късно ще си пробие път, скъпа… Няма да си в състояние да го контролираш и един Господ знае какви ще бъдат последиците…
През онази нощ в Ню Йорк Едуард Олби ми показа каква трябва да бъда. Станах нов човек. Защото той ми разкри не само своя свят, но и ми показа моя — нов, в съвсем различна светлина… Разбираш ли какво искам да ти кажа, мила? — очите й гледаха топло, състрадателно. — Един ден и ти ще срещнеш своя Олби и той ще промени живота ти. Но трябва да действаш решително и да сграбчиш мига, също като мен… Ще си кажеш „нека всички вървят по дяволите“ и смело ще се гмурнеш… Повярвай ми, има моменти, в които човек мисли за последиците, но има и други — когато те престават да са от значение. Разбираш ли, Катя?
— Нямаш представа колко влудяващо е да знаеш, че някъде, може би съвсем близо до теб, лидерите на „Бялата звезда“ действат спокойно, а ти не можеш да се добереш до тях! — въздъхна Марс.
Намираха се в апартамента му на площад „Востанная“, два дни след срещата между Ирина и Наташа.
— Успя ли да научиш нещо?
— Още не — отвърна Ирина и бавно пристъпи към прозореца.
Беше късна нощ, улиците пустееха. От време на време минаваше по някой военен камион и бученето му разтърсваше квартала. „Липсва ми дори уличното движение на Кеймбридж, въздъхна в себе си тя. Липсва ми оглушителната рок музика, момчетата и момичетата, които се смеят и танцуват или просто държат своите кутийки с кока-кола…“ Напоследък непрекъснато си спомняше за Америка, картините от живота там надничаха в съзнанието й като риба през дупка в леда, реалният свят се стопяваше и изчезваше… В корема й се появи някаква особена тежест — сякаш някой беше тикнал вътре навит на кълбо метален кабел, все по-трудно понасяше компанията на околните. Веднъж дори й прилоша, не можеше да диша. Имаше чувството, че пропада в някаква черна дупка.
Чувстваше се виновна, но беше безсилна да промени хода на събитията. Съзнаваше, че все по-страстно търси дружбата на Наташа, а намеренията да се възползва от нея минават на заден план… Ами отношенията й с Марс и Валери? Вече беше изгубила представа какво изпитва към всеки от тях. Имаше чувството, че би могла да живее без тях, напълно самостоятелно. Същевременно ги обичаше и мразеше, без да си дава сметка, че тези противоречиви чувства се дължат на бурята, която терзае душата й. Сякаш беше попаднала в капан зад някакво странно огледало и не можеше да се ориентира накъде да върви, какви емоции да си позволи…
Положението ставаше все по-сложно, все по-трудно за контрол. Затънала безнадеждно в него, Ирина усещаше как се дави и става напълно безпомощна.
— Може би няма да оправдаеш доверието ми — кисело промърмори Марс.
— Не говори така!
— Защо? Дадох ти всичко — фалшиви документи, кола, възможност да отсъстваш от работа когато пожелаеш и да ходиш един бог знае къде… А какво получавам в замяна? Имаш ли с какво да се похвалиш?
„Всички тези неща ги получавам и от Валери, помисли си Ирина. Но Марс не трябва да подозира нищо, нито пък Валери. Само по този начин мога да ги държа в ръцете си. Едновременно с това трябва да предложа нещо на Марс — той толкова много разчита на мен, не бива да го разочаровам… Трябва да прекратя колебанието и да му дам Валери — в крайна сметка това е истинското му желание. Валери заедно с цялата му дейност срещу националистите от «Бялата звезда»…“ Въпреки това Ирина продължаваше да се колебае. Не искаше да се завръща обратно в скучната канцелария, към безинтересната си работа — това би я съсипало окончателно. Следеше Валери и Наташа вече седмици наред, но все още не беше готова да се гмурне с главата надолу в новия живот — интересен, вълнуващ, спиращ дъха…