— Разбираш ли сега какво е състоянието на нещата, котенце? — тихо попита той. — КГБ е заложил бомба с часовников механизъм за лидерите на „Бялата звезда“. А аз не мога да ги предупредя, просто защото не мога да ги открия. За съжаление Валери вече ги е открил. Наличието на тази заповед го доказва по съвсем категоричен начин…
Обърна я към себе си, ръцете му се увиха около раменете й.
— Какво ти е, мила? — попита. — Трепериш!
— Едва ли ще разбереш какво ми е… — горчиво поклати глава Ирина. В ушите й отекна тропот на ботуши, последван от грубо блъскане по вратата…
— Спомням си, че луната беше скрита зад облаците — продължи на пресекулки тя. — Какъв тъп спомен, Господи!… Чувам как мама пищи… Надничам от стаята си и виждам един едър мъж в кожена пелерина, който казва: „КГБ, никой да не мърда!“ Лицето му е скрито под широката периферия на шапката… Мама продължава да пищи, а няколко униформени измъкват татко от леглото. „Какво искате от него? — пита мама. — Той не е сторил нищо лошо!“
„КГБ, никой да не мърда…“
Татко се съпротивлява и униформените започват да го бият…
„Това е грешка! — стене мама. — Това е ужасна грешка!“
„КГБ, никой да не мърда…“
Гумените палки се вдигат и падат, вдигат и падат… Никога няма да забравя ужасните звуци, които издаваха при съприкосновението си с раменете, гърба и главата на татко… Той не обелва нито дума, само пъшка под тежките удари…
После униформените го повличат към вратата, а мама скача и им прегражда пътя. В очите й има примитивен ужас… Подобно изражение бях виждала в очите на едно зайче, което открих в градината и успях да парализирам с лъча на фенерчето си…
„Не давам! — плаче мама. — Няма да го отведете!“
Мъжът с пелерината вдига ръка и някак лениво я удря с опакото на дланта си. Тя отлита назад, блъска се в масата и пада. Настолната лампа с трясък се чупи, мама крещи от болка и гняв… От очите й текат сълзи.
„КГБ, никой да не мърда…“
Мъжът с пелерината я избутва встрани, а униформените влачат татко навън. Мама не оказва повече съпротива, очите й се изпразват от съдържание. Дори не извръща глава към стълбището на блока, по което униформените влачат татко.
Мъжът с пелерината се готви да ги последва, после изведнъж усеща нещо и се обръща. Усеща мен. Тръгва обратно, чувам как тежките му стъпки приближават вратата на стаята ми…
Свивам се в леглото и сграбчвам възглавницата. Той прекосява стаята на две крачки, надвесва се над леглото и дърпа завивките.
„Ирина — рече. — Малката Ирина…“
Нямам представа откъде знае името ми. Тръпна от ужас, напълно безпомощна. Полите на черната пелерина са надвесени над мен като крилете на гигантски прилеп. Усещам сърцето си в гърлото…
Бялата му ръка ме хваща за глезена и рязко дърпа, озовавам се по гръб.
„На колко години си, малка Ирина?“ — шепне той. Лицето му не се вижда под широката периферия на шапката — сякаш е част от сенките в стаята ми. Но една жива и жестока сянка, която ме държи здраво…
„На осем“ — отвръщам, без сама да зная как успявам да произнеса това.
Ръката му се плъзга нагоре и докосва мястото между краката ми.
„Грижи се за майка си, Ирина — казва той. — Тя има нужда от помощта ти…“
„Какво направихте с татко?“, осмелявам се да попитам аз.
„Можеш да забравиш за своя татко — отвръща човекът от КГБ и се изправя. — Той е мъртъв.“
Ирина разказа цялата тъжна история с равен, някак равно душен глас. Но след последните думи избухна в плач и се хвърли в обятията на Марс.
Той я прегърна и леко започна да я люлее. Като майка, опитваща се да успокои детето си от сънуваните кошмари. Риданията й бавно затихнаха.
— Искам да те попитам нещо, Ирина — меко промълви той. — Насили ли те човекът от КГБ?
— Имаш предвид сексуално насилие? — вдигна глава тя.
— Точно така.
Тя поклати глава в знак на отрицание, помълча малко, после каза:
— Но това, което направи, беше дори по-лошо… Кожата ми настръхна от неговото докосване, така и не успях да го забравя… Години по-късно, когато първият мъж в живота ми плъзна ръката си там, аз изкрещях от ужас. Имах чувството, че някой ме пробожда с нож…
— Какъв кошмар, Господи! — поклати глава Марс.
„Прав си, мълчаливо се съгласи Ирина. Но едва ли можеш да допуснеш, че този кошмар продължава и днес, макар и да се проявява по друг начин…“ Първата й мисъл беше да скъса окончателно с Валери. После, почти веднага, си даде сметка защо не трябва да къса с него. Първо, защото Валери в никакъв случай не трябва да разбере, че тя го шпионира, а още по-малко — че знае с кого си има работа. Ако го зареже внезапно, без основателни причини, той несъмнено ще стане подозрителен… Всички в КГБ са параноици…