— Типично мъжко заключение! — кипна Ирина. — Жените не се влюбват само защото мъжете са красиви!
— Чарът е нещо повече от външната красота — отвърна Валери и леко въздъхна. — Повярвай ми, аз имам опит в тези неща…
— Можеш да мислиш каквото щеш, но аз изобщо не съм влюбена в Марс Волков!
— Тогава какво правиш с него? Чукаш го, докато му изскочат очите, и това е всичко?
— Ти, ти… — Ирина скочи на крака. Беше бясна, обзе я безсилие. Не можеше да открие точните думи, с които да го уязви.
— Седни, ако обичаш — моментално промени тон Валери. — Не съм имал намерение да те изкарам курва…
— Предполагам, че скоро ще стигнеш и до това!
Валери внимателно я наблюдаваше.
— Струва ми се, че изпитваш истинска наслада, когато се любим — подхвърли той.
— И наистина е така — кимна тя и бавно се отпусна на мястото си. Тази проста истина накара душата й да се свие.
— Не искам да водя война с теб, Ирина…
— Какво тогава искаш?
— Нима не виждаш, че се опитвам да те предпазя?
— Да ме предпазиш? — само страхът й попречи да се изсмее право в лицето му. — От какво?
— Марс Волков е мой враг. Той иска да ме унищожи. Нима си забравила това?
— Нищо не съм забравила! — кипна отново тя.
— Ирина, какво става с теб?
— Нищо, аз просто… — ледени пръсти стиснаха гърлото й. Изведнъж си даде сметка какъв човек има насреща си, колко опасно е да продължава този разговор. — Уморена съм и това е всичко… Нервите ми са опънати от постоянното напрежение, от лъжите, които не само казвам, но и съм длъжна да помня… Понякога не съм сигурна дори как се казвам…
— Ето, виждаш ли? — кимна Валери. — Умът ти сам стига до заключението, че не ставаш за шпионин. Затова трябва да скъсаш с него, при това веднага. Още сега. Разбираш ли ме, Ирина? Виждам, че те натоварих прекомерно и искрено съжалявам за това. Сега искам просто да забравиш Марс Волков и толкоз! Ще измисля друг начин да го пипна. Нищо на този свят не може да ме накара да те жертвам… Дори Волков!
Ирина нямаше избор, очите й потърсиха неговите. В главата й се блъскаха разпокъсани мисли.
— Какво говориш? — попита с несигурен глас тя.
Валери отмести чинията си и решително я погледна:
— Най-сетне трябва да разбереш какво изпитвам към теб! Нима не го усещаш, докато се любим?
— Валери, аз…
— Аз те обичам, Ирина — промълви той и дланите му покриха ръцете й. — Допуснах огромна грешка, като те пратих да шпионираш Марс Петрович. Бях заслепен в желанието си да го унищожа и те изложих на огромна опасност. Срамувам се, че го сторих… Затова искам да те измъкна веднага, още сега. Преди да е станало късно!
Гласът му беше толкова нежен, че объркването отново се появи в душата й. С нова сила усети магнетичното му привличане, решителността й бързо започна да се топи. С усилие на волята си напомни какво същество се крие зад тази нежна и безкрайно убедителна маска насреща й. Пред очите й отново се появи секретният документ, който й показа Марс. Документът, който доказваше истинската същност на този човек. Ирина потръпна, решителността й започна да се връща. Изключи всички емоции и насочи мислите си в една-единствена посока: как да помогне на Марс да се справи с това чудовище.
„Не казах, на Марс името на Наташа, значи не съм я предала“, повтаряше си час по час Ирина.
Стоеше скрита в сянката на масивен портал срещу Стария московски театър и наблюдаваше Наташа и Валери, които разговаряха във фоайето. Странно, но в душата й липсваше парещата ревност, която неизменно се беше появявала преди. Вероятно защото чувствата й към Валери Бондасенко бяха претърпели промяна. Сега вече той я отвращаваше.
„Дали е така, запита се тя. Защо тогава го обожаваш, когато те люби?“
Цяла сутрин търсеше отговор на този въпрос. Но при контактите си с него ставаше глуха и сляпа, това беше истински парадокс. Не можеше да се отърве от чувството, че мислите й се въртят в кръг, че вече не може да отличава доброто от злото. Съзнаваше, че не бива да спи повече с Валери, особено след всичко, което научи за него. Непрекъснато си обещаваше, че повече няма да ходи у тях, но въпреки това отиваше. В момента, в който ръцете му я докосваха, всичко се стопяваше, оставаше единствено сексуалният глад. Дали това я правеше лоша? Вече не можеше да намери покой дори в тишината на църквата „Архангел Гавраил“…
Душата й се сви от остро чувство на вина, Валери изведнъж се появи във въображението й, облечен в дълга черна пелерина. „Браво, момичето ми, мрачно си рече тя. Правиш всичко възможно да се поддадеш на ужаса…“