Едновременно с това умираше от страх за Наташа. Дали знае какъв човек е Валери? Дали знае, че при редовните си срещи с него тя целува един полковник от КГБ?
След последната им среща Ирина пое риска да го проследи. Но Валери не направи нищо особено. Просто се върна в службата си, която напусна само веднъж — за да отскочи до Конгреса на народните депутати.
Сега стоеше в сянката и го гледаше как се разделя с Наташа. „Обичам те, Ирина. Направих ужасна грешка, като те пратих при Марс Петрович…“ Лъжи, лъжи и нищо повече!
Ако искаше да бъде откровена пред себе си, Ирина трябваше да признае, че изобщо не е в състояние да разчита мислите на този мъж. Какви са истинските му чувства към нея? Защо я беше прелъстил? Какво иска от нея? Нима наистина я обича? Не, това последното е напълно изключено!
Направи опит да се концентрира докрай. Искаше да разсъждава като шпионин, да проникне в мислите му и да докаже, че я бива и за тази работа. Той изглежда е изтъкан от противоречия. Ако я беше привлякъл, за да я използва срещу Марс, защо й заповядва да го напусне? Променило ли се е нещо? Липсва ли й част от уравнението? Не можеше да каже… Знаеше само едно: Трябва да отмъсти на КГБ за всичко, което се беше случило на семейството й!
Никога не беше си представяла, че някога ще получи възможност за подобно отмъщение. До връзката си с Марс. Сега вече беше наясно, че чрез него може да унищожи Валери… Същевременно в душата й помръдваше някакво силно животно — примитивно и зло, което я караше да си спомня всеки миг от сексуалната наслада и тихо шепнеше: „Как ще унищожиш всичко това? Луда ли си?“
Ирина примигна. Нямаше представа от колко време е тук, в сянката на входа. Понечи да си тръгне, после бързо се върна назад. От входа на театъра изскочи Наташа.
Ирина хвърли бърз поглед на часовника си и поклати глава. Ставаше интересно. Къде ли отива? Репетицията още не е завършила…
Тръгна след Наташа, пробивайки си път сред тълпата по улица „Горки“. Навреме забеляза, че приятелката й се отбива във входа на книжарница „Дружба“. Изчака няколко секунди, после я последва.
Помещението беше пълно с посетители, повечето чужденци. От Наташа нямаше следа. Ирина огледа залата и побърза да изскочи навън. Точно навреме, за да зърне фигурата на Наташа, която завиваше зад близкия ъгъл. Забърза след нея и скоро отново се оказа пред Стария московски театър. Наташа тъкмо се качваше в черна лимузина зил, която веднага потегли.
Ирина се обърна с лице към витрината, изчака колата да се плъзне край нея, после изтича към обикновената синя волга, която Марс й беше осигурил от Бог знае кой държавен гараж. Някой вече беше успял да й свали чистачките — една стока, която не се намираше никъде и съответно беше обект на голямо търсене сред московските шофьори. Тя изруга, хвана я яд, че беше забравила да ги прибере.
Това не й попречи да проследи лимузината, която пресече Москва и излезе на околовръстното шосе. Няколко минути по-късно стана ясно, че Наташа пътува към Звездното градче.
Марс навреме забеляза синята волга, паркирана срещу сградата на Героя. Докосна рамото на шофьора и го накара да спре чайката петдесетина метра по-нататък. Остана в купето и втренчи поглед в другата кола. Така човек гледа разбитата ключалка на собствения си апартамент…
На двадесетина метра от волгата, точно срещу входа на сградата, беше паркиран лъскав черен зил. От вратата изскочи Наташа Маякова, мушна се на задната седалка и зилът безшумно потегли.
Марс го изчака да се отдалечи, слезе от своята кола и се насочи към волгата. Отвори шофьорската врата и се наведе към пребледнялото лице на Ирина:
— Какво търсиш тук, по дяволите?
— Марс! — извика Ирина и уплашено вдигна ръка към устата си. — Уплаши ме до смърт!
— Съжалявам, котенце — усмихна се той. — Но и аз бях много изненадан, като те видях тук. Откога се интересуваш от космонавтите?
Ирина бавно слезе от колата и вдигна глава:
— Защо винаги става така, че в Москва няма дори чушки и зеле, а пари за космонавти и полети до Луната се намират в изобилие?
— До Марс — поправи я той и сви рамене. — Луната вече не ни интересува… Такава е системата, котенце… Вече е седемдесетгодишна, но все още не е съвършена.
— Значи въпросът опира до ракети или храна — изгледа го иронично тя. Изчака малко, не получи отговор на хапливата си забележка и побърза да смени темата. — Всъщност аз работя…