Чичото на Валери беше такъв кулак. След като го застреляха на улицата, защото говори на родния си език, баща му реши да промени нещата и постъпи в армията. Не къде да е, а в Първи сибирски кавалерийски корпус, получил по-късно славата на едно от най-силните и независими армейски подразделения.
Замисълът на баща му беше прост — постъпвайки доброволец в Сибирския корпус, той се надяваше да намери път към своето отмъщение, да си го върне на руснаците. Но стана друго. Шест месеца по-късно, през есента на 1931 година, в Корпуса бяха изпратени руски политкомисари, които имаха задачата да ликвидират всеки, който се занимава с антисъветска пропаганда. Времената бяха такива. Корпусът беше станал прекалено силен и Москва предприе съответните мерки.
Бащата на Валери попадна за кратко време в затвора, после го изпратиха на Соловки. Без съд и присъда, без шанс да се защити и отхвърли обвиненията. Достатъчно беше, че е украинец. Всички украинци бяха третирани като потенциални престъпници.
— Точно в това ме превърнаха руснаците — сподели с Валери той години по-късно. — В опасен престъпник.
Храната в Соловки (доколкото я имало) се изчерпвала със самун черен хляб и някаква хладка помия, в която плували парчета премръзнала ряпа. За дрехи дори не ставало въпрос, всеки се оправял както може. Да не говорим за отопление…
Една седмица след като баща му пристигнал в лагера, положението станало нетърпимо. Там имало толкова много затворници, че управата решила да премести част от тях другаде. Бащата на Валери мрачно наблюдавал как хората се бият и блъскат, за да попаднат в конвоя. Всички били убедени, че където и да ги отведат, условията ще бъдат по-добри от тези на мрачния остров.
Той също попаднал в числото на „избраниците“, но в суматохата успял да се измъкне и се проснал по очи между посинелите трупове на майка и дете, мъртви от предишния ден. Нямал никакво желание да бъде транспортиран в неизвестна посока. По-добре познат дявол, отколкото непознат ангел, казал си той.
Два месеца по-късно невидимата, но вечно жива информационна система на затворниците донесла информация за хората от конвоя. Откарали ги в Сибир, подгонили ги към устието на замръзналата река Васюган и просто ги зарязали там. Без дрехи, без храна… Всички загинали.
Бащата на Валери изкарал в Соловки малко повече от три години. Оцелял, въпреки че изгубил два пръста на ръката си и четири на краката от премръзване, въпреки че отслабнал с близо тридесет килограма. Крадял храната на умрелите, не отказвал и жилавото месо на стражевите кучета, допуснали небрежността да се въртят около затворническите бараки, научил се да лови риба под леда.
Избягал през една безкрайна нощ, изпълнена с лепкав сняг, истеричен кучешки лай и яростна стрелба. Ранили го, но успял да се измъкне. Шест седмици по-късно стигнал родния Киев, но краката му окончателно премръзнали. Трябвало да ги ампутират, за да спасят живота му.
— Хайде, какво чакате? — крещял на лекарите той. — Режете! Какво толкова ще стане? И без това имам само шест пръста!
Но Соловки отнел не само краката, а и душата му. Непрекъснатата борба за оцеляване сред замръзналите трупове, вонящото кучешко месо и масовите разстрели, ставащи пред очите му, постепенно го лишили от всичко човешко. Вече не можел да мисли за родината си както преди. Соловки оставил печата си в душата му завинаги, също както и убийството на брат му. Кипял от гняв, но този гняв бил насочен навътре, вместо навън…
Валери му попречил да опре дулото на пистолета в слепоочието си. Сторил го по единствения възможен начин, без дори да съзнава това.
— Искам да придобия опит, татко — казал му той. — Искам да разбера какво означава да си украинец… Кой, освен теб може да ме научи на това?
„А сега бащата съм аз, въздъхна Валери Бондасенко, седнал до безчувствената си дъщеря в двора на лудницата. Искам да й предам това, което научих от теб, татко… Но тя не ме чува и не ме разбира…
Това означава ли, че те спечелиха, татко? Нима руснаците ни победиха със своя терор, лишавайки ни от историческо минало и културно наследство? Не, не е така! Аз не съм забравил наученото от теб, зная как да крия омразата си толкова дълбоко, че никой нищо да не разбере…
Не, руснаците не са спечелили… Но не са и загубили. Все още…“