— Как така работиш? — намръщи се Марс.
— Проследих този зил от центъра на Москва до тук.
— Колата на Наташа Маякова? Защо, за бога?
— Познаваш ли я?
— Разбира се — отвърна Марс. — Познавам всички, които имат достъп до тази сграда.
— Тук ли живее Героя? — любопитно го изгледа Ирина, изчака кимването му и добави: — Откъде го познава Наташа?
— По-важен е въпросът защо преследваш Наташа Маякова из цяла Русия! — натъртено рече той, после изведнъж щракна с пръсти и лицето му просветна: — Аха, значи тя е жената, с която се среща Валери!
Ирина кимна с глава.
— Чудесно — рече Марс. — Има над какво да разсъждавам тази нощ!
— Ще се срещаш ли с Героя? — попита Ирина. — Много бих искала да се запозная с него…
— Страхувам се, че това е… — започна Марс, после изведнъж млъкна. Защо пък не? Нима има по-добър начин да тушира пламтящата омраза на Героя? Ирина е достатъчно интелигентна, за да пробуди и задържи любопитството му.
Успее ли, това ще означава значително ограничение на щетите от тайния доклад за експеримента с космическите лъчи… А доверието между двамата, изградено с толкова труд и усилия, ще може да се възстанови…
Реши, че присъствието на Ирина на това място е точно онзи благоприятен шанс, който дълго време очакваше от съдбата. Не вярваше в поличби, но този път сърцето му се изпълни с надежда.
— Добре — рече той и я подхвана за лакътя. — Мисля, че може да се уреди…
Ирина долови плясъка на водата в басейна, веднага след това зърна и делфина, който надаваше призивни писъци.
— Господи, какво красиво създание! — възкликна тя.
Изтича до ръба на басейна, отпусна се на колене и протегна ръка да докосне заоблената като бутилка муцуна на животното.
— Как се казваш, красавецо? — попита тя, после главата на Героя изскочи на повърхността и тя с вик на уплаха отскочи назад.
— Името й е Арбат — ухили се на уплахата й Одисей, после добави: — А как е твоето?
Забравила за делфина, Ирина се втренчи в Героя. Очите й смаяно пробягаха по разкривените черти на лицето му, бледата полупрозрачна кожа и раздалечените очи.
Но какви очи, Господи! Бяха изпълнени със странно сияние, същевременно изглеждаха напълно безцветни. Затаила дъх, тя обаче беше убедена, че дълбоко в дъното им прозират невероятни цветове — такива, каквито никъде другаде не беше срещала… На пръв поглед очите му изглеждаха странно прозрачни — като ефирните платна, които понякога опъват зад завесите на театралните сцени… И които имат целта колкото да показват, толкова и да прикриват декора.
Беше абсолютно запленена, не можеше да откъсне поглед от лицето му. Сякаш искаше да го погълне, да се слее с него, да попие особеното му, необяснимо с думи излъчване…
Дългите мигли бяха единственото окосмение на лицето му. По бузите му нямаше дори следа от брада, но вместо да му придава женствен вид, този факт сякаш още повече подчертаваше чувствеността, която се излъчваше от него. „Сякаш съм очи в очи с някакво митично същество, рече си Ирина. Получовек, полуделфин…“
В поведението му се долавяше част от палавостта на Арбат, но Ирина моментално усети и наличието на нещо друго — тъмно и заплашително, което липсваше у млекопитаещото. Именно този мрак по пладне, тази ненормална за човешките възприятия черна дупка я привлече с огромна сила, прогонвайки от съзнанието й всички останали чувства…
В главата й отекнаха думите на Наташа: „Един ден и ти ще срещнеш своя Олби, животът ти ще претърпи коренна промяна. Но трябва да уловиш мига и да не го изпускаш никога. Ще си кажеш, по дяволите риска и ще се гмурнеш с главата надолу…“
— Ирина — промълви тя. — Името ми е Ирина — имаше чувството, че някой друг прошепна тези думи сред плясъка на водата.
— Добре дошла, Ирина — отвърна Героя и я дръпна при себе си. Ирина изпита чувството, че потъва в необятния Космос, сред слънцето, луната и звездите… В ушите й прозвуча неземна музика, тялото й се разтърси от непознати, натежали от желание вибрации.
— Наричай ме Одисей — добави Героя.
Отправила поглед към хаотичната панорама на Токио, Хоно неволно я сравни с борд за игра на пачинко. Слънцето се плъзгаше по острите върхове на небостъргачите. Горните етажи отразяваха светлината като ослепителни огледала, средните поемаха част от сиянието, а най-ниските тънеха в мрак.