Искрено ненавиждаше договорите и всички други форми на официално споразумение — една доста странна черта за японец. Още по-силно ненавиждаше начина, по който партньорите му крият истинската си същност под дебелите пластове на притворството — нещо, което е задължително условие за оцеляване в японското общество.
Но целта на Йен не беше оцеляването, а успехът. Той искаше да бъде ярка звезда на небосклона на деловите среди. Това може да ти се стори прекалено поетично, но именно такива бяха собствените му думи. Цитирам ги дословно, за да получиш по-пълна представа за същността му…
Веднъж сподели с мен, че мечтае да направи такава сделка, която ще принуди японските делови среди да зяпнат от изненада и възхищение…
— Като японско-съветското съглашение, така ли?
— Точно така — кимна Тори. — Именно по тази причина се срещнах с него. И знаеш ли какво ми каза по-късно, когато вече започнахме да се опознаваме? „Тази страна се нуждае от един здрав ритник в задника!“ Каза го сериозно, с дълбоко вътрешно убеждение.
— До какъв етап стигна вашето опознаване? — попита Ръсел.
— Не бързай, ще стигнем и до това — отвърна Тори. — Йен работеше в „Будоко асошиейтс“ — една неголяма, но изключително престижна адвокатска кантора. Присъствието му там несъмнено се дължеше на факта, че баща му и основните съдружници в „Будоко“ са били земляци. Всички са родени в едно малко селце на остров Хоншу. Самият Йен получава отлично образование, дипломира се сред отличниците на курса си. Казано с две думи, до постъпването си в „Будоко“ той е образец на преуспяващ младеж в съвременна Япония…
А после, както сам сподели, започнало „подстрекателството“…
— Подстрекателство? — озадачено я изгледа Ръсел. — Това пък какво означава, по дяволите?
— Не съм много сигурна — поклати глава Тори. — Но Йен беше от хората, които искат да минират основите на съвременното японско общество… Както писателят Микио Мишима, който прибягнал до ритуално самоубийство в знак на протест срещу сриването на древните самурайски традиции… Йен ясно виждаше проблемите, скрити зад смайващите икономически постижения на модерна Япония. За него страната тънеше в самодоволство, ненавиждаше богатите си сънародници, които обикалят света и купуват скъпите стоки на компании като „Тифани“, „Картие“ и „Унгаро“, грабят всички недвижими имоти, до които могат да се докопат, строят нови курорти в стил „мини Токио“ на Хаваите, вадят дебели пачки за всичко, което може да се купи с пари. „Японците се превръщат едновременно в тъпите, но технологически богати американци на 50-те и вмирисаните на петрол арабски шейхове на 70-те, каза ми веднъж той. Днес ние с нищо не се отличаваме от дебеловратите бакали на всяка световна култура. Прогресът ни превърна в боклук…“
— Исусе, каква е философията на този международен юрист? — учуди се Ръсел.
— Започва да ти става интересно, нали? — погледна го Тори. — Но това е само част от същността на Йен. Другата не можеш да усетиш… Във физическо отношение той беше буквално царствена натура. До първата ми среща с него аз нямах никаква представа за това…
Организирах я по правилата — уж случайно, по време на един уикенд в Киото. Научих урока си добре и се сблъсках с него във влака — стрела…
Поведението му беше очарователно. Умееше да разговаря. Стремеше се към диалог, а не към обичайния монолог на човек, с когото току-що си се запознал…
Сподели, че пътува за Кокедера, където се намира прочутият храм „Мъх“, получил името си от 40-те различни вида мъхове, които виреят в просторната му градина. Човек трябва да види това място с очите си, за да усети величественото му спокойствие: фината мъгла над езерото, слънчевите лъчи, процеждащи се между клоните на вековни кедри и черни ели, хвърлящи странно разсеяна светлина над изумрудените мъхове. Това място е не само величествено, но и свято… В Кокедера човек не усеща хода на времето, запленен от величието на храма…
Не претендирам, че давам точно описание на картината, но подозирам, че именно величието на това необикновено място ме накара да приема света на Йен без никакво колебание. У него нямаше нищо момчешко, освен външният вид, разбираш ли? Дори липсата на бръчки по лицето му се превръщаше в странно потвърждение на философските му възгледи.