— Или по-точно — че бъдеще не може да има — вметна Ръсел.
— Почти — призна тя. — Според мен искаше да каже, че бъдеще може да има само ако той пожелае това…
— Прекрасно!
— Типично мъжко поведение, нали?
— Не започвай пак, Тори — изгледа я продължително той. — Повечето жени също имат някакъв мозък в главата си…
— Безпокоят ме мислите в този мозък — въздъхна тя, после сви рамене. — Както и да е… Беше ми ясно, че Йен иска да започнем от там, докъдето бяхме стигнали онзи следобед в Кокедера. Аз, от своя страна, направих всичко възможно да го разубедя.
— Как иначе!
— Добре… Признавам, че част от мен искаше да бъде с него. Никога не съм твърдяла, че съм светица. Какво бих спечелила от подобно поведение? Аз съм обикновен човек…
— От тази изповед трябва да разбирам, че си позволила на нещата да се задълбочат, така ли?
Тори се замисли, после леко кимна с глава:
— Донякъде…
— Би трябвало да проявиш повече разум…
В забележката му нямаше гняв и Тори изпита чувство на благодарност.
— Нещата наистина се задълбочиха — продължи тя. — Но изцяло под моя диктовка. Аз държах да не ни виждат заедно на обществени места, при никакви обстоятелства да не посещавам дома му. Получи се, поне за известно време… Продължавах да се придържам към ролята на делова жена. Надявах се, че на даден етап той ще забележи интереса ми към неконвенционалните сделки в големи, международни мащаби…
Не се получи. Избухна войната за преразпределение на териториите между Хитасура и Големия Езо, Фукуда прекъсна преговорите за голяма оръжейна доставка, които водеше в Киото, и се върна в Токио.
Само двадесет и четири часа по-късно тя вече знаеше, че Йен се среща с друга жена. След още четиридесет и осем бях разкрита…
— Доста ефективно е действала — отбеляза Ръсел.
— Това е нищо — поклати глава Тори. — Започна да ме следи. Имаше повече контакти от мен, беше упорита до маниакалност… Когато получих предупреждението на Деке, вече беше късно. Фукуда се беше лепнала за мен и нямаше начин да се измъкна…
— Какво стана после? — от изражението на лицето му личеше, че е напълно погълнат от историята, която наподобяваше смъртоносен танц.
Тори му описа сблъсъка в тунелите на метрото.
— Когато видя, че експлозивът раздробява бедрото ми, Фукуда вече беше сигурна в победата. Дочула грохота на приближаващия се влак, тя ме остави на релсите…
— Глупаво от нейна страна.
— Да, така излезе. Защото Хитасура изпревари влака.
— Допуснала е сериозна грешка — поклати глава Ръсел.
Тори се усмихна на изражението на лицето му, макар че когато става въпрос за Фукуда, нещата никога не изглеждат смешни.
— По дяволите! — въздъхна той. — Защо не ми разказа всичко това в рапорта си?
— Нямаше да му обърнеш внимание — отвърна Тори. — На онзи етап ти не се интересуваше от моите възгледи и умозаключения…
— Защо не остави друг да прецени от какво се интересувам и от какво не?
— Защото това е истината.
— Трябваше да изпълняваш заповеди и нищо повече! — отсече Ръсел. — Тук истината няма нищо общо!
„Прав е, разбира се, въздъхна в себе си Тори. Но проклета да бъда, ако му доставя удоволствието да чуе някакво извинение от устата ми!“
— Хитасура идва! — прошепна Големия Езо в ухото на Фукуда.
— Виждам автомобила — потвърди тя в иглата микрофон, която беше скрита в забрадката й.
— Къде си?
— В „Кинжито“ — отвърна тя, вътрешно смаяна от качествата на новата фиброоптична връзка. Гласът на Големия Езо звучеше така, сякаш беше на сантиметри от ухото й, а не на разстояние от няколко километра.
— Добре — прошепна гласът. — Всичко е готово, чакаме сигнала ти…
— Разбрано — отвърна Фукуда и пристъпи зад остъклената врата на сградата, тъй като микробусът се насочи право към нея.
— Хитасура си има съюзник — предупреди я Езо.
— От гласа ти разбирам, че го познавам — отвърна Фукуда.
— Да, казва се Тори Нън.
От устата на Фукуда излетя едва доловима въздишка, изпълнена с мрачна заплаха.
— В такъв случай не бързай да пускаш Кои — процеди тя. — Искам своя шанс!
— Последният ти шанс… — подхвърли Големия Езо.
— Не моят, а на Тори!
— Пристигнахме — каза Хитасура.